Обърнах се към него.
— Както направи, когато продаде дяловете си на Шефилд? Без да се допиташ до мен?
— Дяловете си бяха мои — заяви разпалено той. — Нямаше нужда да се допитвам до никого. Пък и кой можеше да се свърже с теб? Всички знаеха, че не даваш пет пари за компанията, че разчистваш част и от собствените си акции.
Присегнах за цигара. След малко кимнах.
— Прав си, Дан — казах. — Дяловете си бяха твои, ти не ми дължеше нищо. Ти си гледаше работата, а аз ти плащах за това — напълно, за петте години, през които договорът с мен важеше. — Облегнах се на стола и запалих цигарата. — Допуснах само една грешка. Когато те срещнах, ти беше добър импресарио. Трябваше да те оставя такъв.
Опитвам се да те предпазя от повторна грешка, Джонас. Сценарият на „Грешницата“ бе написан за една голяма звезда — Рина Марлоу. Най-голямата. Не можеш просто да вземеш едно неопитно момиче, за което никой не е чувал, и да я вкараш във филма, без да я подкрепиш с някоя звезда. Ще станеш за посмешище.
Изгледах го с любопитство.
— В такъв случай, какво смяташ, че трябва да направя? Видях внезапната увереност в очите му.
— Вземи едно-две големи имена — заобяснява той. — Използвай момичето, щом искаш, но го подкрепи. Хъмфри Богарт, Спенсър Трейси, Роналд Колман, Кларк Гейбъл, Ерол Флин. На всеки от тях можеш да заложиш.
— Предполагам, че ти би могъл да ми ги осигуриш?
Не долови сарказма.
— Мисля, че бих могъл да направя нещичко — изрече предпазливо той.
— Е, да си жив и здрав с дребнавото си, проклето десетпроцентово сърчице. Много мило от твоя страна. — Станах. — Вън, Дан! Вън, преди да съм те изхвърлил! И кракът ти да не припарва насам, докато съм тук!
Той ме изгледа с пребледняло лице.
— Не можеш да ми говориш така — избухна той. — Аз не съм някой от твоите лакеи, които можеш да купуваш и да продаваш.
— Купих те и те продадох — напомних хладно аз. — Ти си същият, какъвто си беше, когато се опита да преметнеш Невада с шоуто „Буфало Бил“. Би продал и собствената си майка, ако имаше сметка от това. Но мен вече няма да продаваш. Не се хващам на този номер.
Натиснах звънеца на бюрото и една от секретарките влезе.
— Да, мистър Корд? — попита тя от прага на вратата.
— Мистър Пиърс тъкмо си отиваше…
Лицето на Дан бе посивяло от гняв.
— Ще съжаляваш за това, Джонас.
Вратата се затръшна зад него и аз се обърнах към Бонър.
— Съжалявам, Джонас — изпелтечи той. — Аз… не знаех.
— Няма нищо — успокоих го аз. — Не си знаел.
— Но тъй както се очертава, филмът ще струва над три милиона. Бих се чувствал по-добре, ако имахме и някоя звезда в него.
Поклатих глава.
— Звездите са си звезди, аз не съм против тях. Но този път не ми трябват. Ще правим филм по библейски сюжет. Когато някой погледне към Йоан или Петър на сцената, искам именно тях да види, а не Гейбъл, Трейси или Богарт. Освен това, важно е момичето.
— Но никой въобще не е чувал за нея.
— И какво от това? — запитах аз. — За какво разполагаме с рекламен отдел? Докато филмът излезе по екраните, няма да има мъж, жена или дете по света, които да не знаят името й. Ти я оцени достатъчно, за да се решиш да направиш пробата с нея, нали? А не я познаваше, случайно си я срещнал на някакъв прием.
Лицето на Бонър доби странно забъркан вид.
— От друго започна. Беше едва ли не шега. Никога не съм очаквал някой да го вземе на сериозно.
— Дейвид видя пробата и я взе на сериозно. Аз също.
— Но една проба още не означава цял филм. Може би няма да издържи…
Рязко го прекъснах.
— Ще издържи — настоях аз. — И ти го знаеш много добре. Знаел си го, още когато я убеди да направи пробата.
Той ме изгледа с грозната си конска физиономия. Нервно започна да се чеше.
— Тя… тя ли ти каза за приема? — запита колебливо той. Кимнах.
— Разказа ми как си я наблюдавал цялата вечер, как си отишъл при нея и си й предложил да направите пробата. — Засмях се. — Вие сте страшни момчета. Откривате Лана Търнър в някакво заведение. Откривате Джени Дентън на някакъв прием. Как го правите?
Очите му ме гледаха объркано. Накани се да каже нещо, но телефонът на бюрото звънна. Вдигнах слушалката. Беше една от секретарките.
— Мис Дентън е свършила при фризьорите. Да дойде ли?
— Да — оставих слушалката и се обърнах към Бонър.
— Изпратих Джени при фризьорите. Исках да опитам нещо.
Вратата се отвори и Джени влезе. Пристъпваше бавно, някак плахо към средата на стаята. Спря пред бюрото ми. Бавно се завъртя, дългата й коса не беше вече светлокестенява, а като искрящо шампанско. Спускаше се по врата и раменете й и като сияние обграждаше загорялото й от слънцето лице.