Гласът на Бонър беше по-скоро шепот:
— Господи!
Погледнах го. Лицето му имаше странно изражение. Устните му се раздвижиха бавно, погледът му бе прикован в нея.
— Като… като че ли тя е застанала тук!
— Именно — изрекох бавно аз. Пак погледнах Джени. Почувствувах как сърцето ми се свива. Рина.
— Искам Айлин Гейлърд да я облече — заявих тихо на Бонър.
— Не знам — поколеба се той. — Тя напусна отдавна. Замина някъде на Изток. В Бостън, струва ми се.
Припомних си самотната, белокоса фигура, коленичила до гроба на Рина.
— Пратете й снимка на Джени. Ще дойде.
Бонър пристъпи към бюрото и застана до Джени, загледан в мен.
— Впрочем, обади ми се Остин Джилбърт. Сценарият му харесал. Днес следобед ще намине да види пробата. Ако хареса момичето, ще приеме.
— Добре — отвърнах аз. Така беше при големите режисьори. Двестата хиляди, които им се плащаха, не означаваха нищо за тях; можеха да ги вземат от всеки филм. Важното беше сценарият. И артистите.
Бонър тръгна към вратата и там спря, поглеждайки назад към Джени.
— Довиждане — промълви най-сетне той.
— Довиждане, мистър Бонър — отвърна Джени учтиво. Кимнах, когато той излезе.
— Мога ли да седна? — запита Джени.
— Моля.
Тя седна и ме наблюдаваше мълчаливо, докато преглеждах книжата по бюрото. Предварителният бюджет. Просто сметки за декора. Бонър бе прав — щяха да хвърчат пари.
— Трябва ли да изглеждам като нея? — запита тихо Джени.
— Какво? — вдигнах очи към нея аз.
— Трябва ли да изглеждам като нея?
— Защо питаш?
— Не зная — поклати глава тя. — Просто се чувствувам особено. Това е. Като че ли не съм аз, като че ли съм някакъв призрак.
Не отговорих.
— Само това ли видя в пробата — Рина Марлоу?
— Тя беше най-голямата звезда, съществувала някога в киното.
— Зная — отвърна бавно тя. — Но аз не съм тя. Никога не бих могла да бъда.
Вперих очи в нея.
— За две хиляди долара седмично ще бъдеш всичко, което ти наредя да бъдеш.
Не ми отговори. Само ме изгледа. Очите й бяха гримирани и сериозни, не можеха да се отгатнат мислите й.
— Запомни това — продължих кротко аз. — Хиляди момичета като теб идват всяка година в Холивуд. Мога да избера, която искам от тях. Ако не ти харесва, се върни към работата, която вършеше, преди Бонър да те срещне на приема.
Някаква напрегнатост се появи в погледа й. Не пречеше, ако можех да я сплаша малко. Беше много дръзка.
— Бонър ли ти разказа за мен?
— Нито дума. Не беше нужно. Ти ми каза всичко, каквото исках да зная. Момичета като теб винаги гледат да направят впечатление на някой продуцент. Добре, провървя ти — попаднала си на един. Гледай да не олееш всичко.
Тя бавно въздъхна. Напрежението в погледа й се изгуби. Изведнъж се усмихна.
— Дадено, шефе, както кажеш.
Заобиколих бюрото и я сграбчих в прегръдката си. Устата й беше мека и топла и когато погледнах надолу, очите й бяха затворени. Точно тогава телефонът иззвъня. Присегнах и взех слушалката. Макалистър се обаждаше от Ню Йорк.
— Агенцията откри Уинтроп — каза той.
— Добре, свържи се с него и му кажи да си дотътри задника тук.
— Тогава телефонирай на Моника и й кажи да му поговори. Той ще я послуша.
— Опитах — отвърна бързо Мак. — Но тя е отпътувала за Калифорния, при „Туенти Сенчъри Фокс“, днес по обед. Ако го искаш, най-добре сам да го убедиш.
— Много съм зает, за да се връщам пак в Ню Йорк.
— Не е нужно. Еймос е в Чикаго. Тамошната кантора на агенцията ще ти каже къде да го откриеш.
— Чикаго ли? Хм, струва ми се, че ще трябва да прескоча дотам. — Оставих слушалката и погледнах Джени.
— Е, уикендът дойде — бавно каза тя. — Нямам какво да правя. Чикаго е страхотен град.
— Ще дойдеш ли? — попитах аз. Тя кимна.
— Ще летим, нали?
— През цялото време — уверих я аз.
7.
Джени ме погледна.
— Така се пътува — заяви тя. — Цял самолет на твое разположение.
Огледах празната кабина на ICA, който Бъз бе приготвил за специалния полет, когато му телефонирах. Погледнах си часовника. Беше почти девет часа. Преместих стрелката два часа напред — по чикагско време. Усетих леката промяна на налягането в ушите. Започвахме да се спускаме.
— Сигурно е страхотно да притежаваш собствена авиолиния — отбеляза Джени усмихната.
— Удобно е, когато трябва бързо да отидеш някъде.
— Не те разбирам.
— Какво не разбираш, момиче?
— Теб — каза Джени. — Озадачаваш ме. Повечето мъже ги разбирам. Забият поглед в работата и все искат да изкарат повече пари. А ти, ти си различен. Вече имаш всичко.
— Не всичко.
Тя кимна към светлините на Чикаго под нас.