— Кога беше тук за последен път?
Потрих си бузата.
— Преди около година и половина.
Телефонът иззвъня. Взех слушалката, после я подадох на Джени.
Лицето й се изуми.
— За мен? — попита тя. — Но никой не знае, че съм тук!
Влязох в банята и затворих вратата. Когато излязох след няколко минути, тя седеше на леглото с объркано изражение.
— Беше кожарят — пророни тя. — Искаше да знае какво предпочитам — светли или тъмни норки. И какъв размер.
— Какъв размер му каза?
— Четиридесети.
Поклатих глава.
— На твое място бих поръчал четиридесет и две. Никой не купува палто от норки номер четиридесет. Не си струва.
— Както казах, ти си луд! — каза тя. После се хвърли в прегръдките ми и ме притисна. — Но си симпатично луд!
Разсмях се. Как иначе, щом се касаеше за норки!
8.
Мъжът от детективската агенция пристигна, докато вечеряхме. Казваше се Сам Витъл и ако му се стори странно, че Джени вечеря облечена в дълго тъмно палто от норки, уморените ми умни очи не показаха никаква изненада.
— Студено е в Чикаго — обясни Джени.
— Да, мадам — отвърна вежливо той.
— Трудно ли го открихте? — запитах го аз.
— Не особено. Трябваше само да проверим агенциите за кредитиране. Оставил е низ от непокрити чекове след себе си. Беше въпрос на време. Когато кръгът се стесни до Чикаго, проверихме в Обществено осигуряване. Може да си променят имената, но обикновено не си играят с Обществено осигуряване. Кара я под името Еймос Джордън.
— Къде работи? — попитах с любопитство аз.
— В гаража „Цицерон“ — като механик. Изкарва си достатъчно, за да пие непрекъснато. Здраво кърка.
— Къде живее?
— В един пансион, но се прибира там само за спане. Повечето от свободното си време прекарва в едно заведение на име „Ла Паре“. От по-долния тип. На сцената все има някой стриптийз, а свободните момичета наливат клиентите с пиене.
Еймос не беше се променил, помислих си аз. Продължаваше да търси жени. Бутнах чашата кафе настрана.
— Добре, да вървим да го вземем.
— Готова съм — обади се Джени.
Витъл я погледна.
— Може би ще бъде по-добре, ако останете тук, мадам. Заведението е съвсем неподходящо.
— Какво? — бързо отхвърли предложението му Джени. — И да пропусна случая да се покажа с новото си палто от норки?
„Ла Паре“ беше един от двадесетината подобни клуба — със стриптийз, на улица — приличащи на всички из цялата страна. Прозорците бяха облепени с плакати на полуголи момичета — Мейбелин, Шарлин, Дарлин и неизбежната Рози Токус. Обявено бе, че ще танцуват тази вечер.
Портиерът се ухили до уши, когато огромната лимузина спря. Отвори вратата със замах.
— Добре дошли, скъпи гости, от цял свят идват в „Ла Паре“. Наистина идваха. Портиерът се втурна в клуба, където един дребен мъж в тъмен костюм се изправи пред нас. Гардеробиерката, облечена в тесен клин, ни пое палтата. Джени поклати глава и задържа палтото си, докато го следвахме из тъмната, силно одимена зала, до малка масичка, точно пред сцената.
Една стриптизьорка тъкмо работеше над главите ни. Барабаните думкаха бавно и тя се кълчеше, облечена само в най-необходимото.
— Две бутилки от най-доброто ви шампанско — наредих аз. Не беше мястото да поръчвам уиски. Нямах поцинкован стомах.
При думата шампанско изпълнителката на стриптийз спря за миг, насред танца, и погледна надолу. Видях как одобрителният й поглед се плъзна по мен и тя ми отправи най-съблазнителната си усмивка.
В този момент Джени остави палтото да се плъзне на стола и свали тюрбана си. Дългата й руса коса улови всички светлини и заискри, когато се плъзна по раменете й. Така бързо, както се бе появила, усмивката на танцьорката изчезна.
Погледнах Джени. Тя ми се усмихна.
— Срещу огън трябва да се бориш с огън — обясни тя.
Засмях се. Сервитьорът с бяла риза пристигна с две бутилки шампанско в едно ведро. Бързо постави три чаши на масата и отвори първата бутилка. Тапата изгърмя и шампанското се разля отстрани по бутилката. Той напълни трите чаши, без да ме изчака да опитам виното, и бързо се оттегли.
Беше още топло, но хубаво шампанско. Погледнах етикета. Хейдсийк, 1937. Дори и да беше фалшив, не бе лошо. После забелязах бялото листче на масата до мен. Осемдесет долара.
— Да бяхте дошли с такси — подхвърли Витъл, — щеше да ви струва само двайсет долара бутилката.
— Колко, ако бяхме дошли пеша?
— Петнайсет — ухили се той.
— Наздраве — казах аз и вдигнах чашата.
Едва си бяхме оставили чашите, когато сервитьорът започна да ги пълни отново. Действаше бързо, препълни ги и те преляха, а после се накани да обърне наопаки бутилката във ведрото с леда. Спрях го с ръка.