— Здравейте, мистър Корд.
Беше детски глас. Погледнах надолу изненадан. Джо-Ан бе застанала до Моника, прегърнала куклата, която й бях подарил, в едната ръка и уловила палтото на майка си в другата.
— Макалистър ми изпрати телеграма във влака — обясни Моника. — Каза, че сигурно си тук. Намери ли Еймос?
Загледах я тъпо. Мак изглежда е изкуфял. Узнал е, че влакът има тричасов престой в Чикаго и е знаел, че Моника ще си тикне носа тук. Ами ако не исках да я видя?
— Намери ли Еймос? — повтори Моника.
— Да, намерих го.
— О, ядене! — възкликна изведнъж Джо-Ан, хвърляйки поглед към масичката. — Гладна съм. — Тя изтича покрай мен и като се покатери в креслото, захапа една печена филийка. Вторачих изненадан поглед в нея.
Моника ме погледна сконфузено.
— Прощавай, Джонас — прошепна тя. — Знаеш какви са децата.
— Ти каза, че ще закусим с мистър Корд, мами.
— Джо-Ан! — изчерви се Моника.
— Няма нищо — казах аз. — Няма ли да влезеш?
Тя влезе в стаята, а аз затворих вратата.
— Ще Ви поръчам закуска — казах аз и тръгнах към телефона.
— За мен само кафе — усмихна се Моника и си свали палтото.
— Пристигна ли лекарят, Джонас?
Моника вдигна поглед.
Аз вдигнах поглед.
Джени бе застанала на прага на отворената врата с разпилените си дълги руси коси върху палтото от тъмни норки, което бе загърнала около себе си като халат. Голите й крака и шия подчертаваха, че под палтото е гола.
Усмивката изчезна от лицето на Моника. Очите й бяха студени, когато се обърна към мен.
— Моля да бъда извинена, Джонас — изрече сдържано тя. — Трябваше да зная от опит и най-напред да телефонирам, преди да дойда. — Прекоси стаята и улови детето за ръка. — Хайде, Джо-Ан.
Бяха почти до вратата, когато си възвърнах гласа.
— Един момент, Моника — казах дрезгаво аз.
Гласът на Еймос ме прекъсна.
— А, тъкмо навреме, детето ми — обади се той. — Можем да си излезем заедно.
Обърнах се да го погледна. Болният, мръсен старец, когото бяхме открили в бара снощи, бе изчезнал. Пред мен стоеше някогашният Еймос, стегнат, облечен в елегантен, сив двуреден костюм, метнал небрежно тъмното пардесю през рамо. Беше стопроцентов главен директор, истински бизнесмен.
На устните му играеше лека злобна усмивка, докато прекоси стаята. Обърна се вече с ръка на дръжката на вратата.
— Децата ми и аз не бихме желали да смущаваме… — млъкна и се поклони леко по посока към Джени.
Тръгнах разгневен към вратата. Отворих я и чух отварянето и затварянето на вратата на асансьора, после в хола настъпи тишина.
— Съжалявам, Джонас — промълви Джени. — Не исках да забърквам такава каша.
Погледнах я. Очите й бяха огромни и пълни със съчувствие.
— Не си направила нищо — успокоих я аз. — Нещата отдавна са забъркани.
Отидох до барчето и си напълних една чаша. Всички хубави чувства се бяха изпарили. За последен път играех ролята на милостивия самарянин. Изпразних чашата и се обърнах към Джени.
— Чукала ли си се някога по кожено палто? — запитах ядосано аз.
— Не. — По лицето й се изписа болка и разбиране.
Сипах си още една чаша и я изпразних. Застанахме загледани един в друг през стаята. Най-сетне проговорих:
— Е?
Все още с поглед прикован в мен, тя кимна. После повдигна ръце и ги обви около мен, а палтото се смъкна от голото й тяло. Когато заговори, гласът й бе такъв, сякаш винаги бе знаела, че не може да бъде другояче.
— Ела при мама, бебе такова — прошепна нежно тя.
Книга осма
Историята на Джени Дентън
1.
Джени прекрачи през завесата на вратата към камерата и режисьорът викна:
— Изключвай! Край!
И всичко свърши.
Застана там за миг, замаяна, примигваща под гаснещите прожектори. После потискащата августовска задуха я обля и тя почувства, че ще припадне. Протегна ръка да се подпре. Някак далечен й звучеше страхотният шум, който се вдигна на сцената и я превърна в лудница. Всички се смееха и говореха едновременно.
Някой й тикна в ръцете чаша вода. Изпи я веднага, изпълнена с благодарност. Изведнъж се разтрепери, почувства някакъв хлад и гардеробиерката бързо я наметна с някакъв халат, покривайки прозрачния костюм.
— Благодаря — промълви тя.
— Няма защо, мис Дентън — каза жената. После я изгледа зачудено. — Добре ли се чувствате?
— Чудесно — отвърна Джени. Усети как по челото й избива студена пот. Гардеробиерката вдигна ръка и гримьорът дотича. Бързо изтри лицето й с влажна гъба. Лекият аромат на див лешник нахлу в ноздрите й и тя се почувства по-добре.
— Мис Дентън — настоя гримьорът, — най-добре ще бъде да си полегнете малко. Изтощена сте.