— Надявам се пак да работим заедно — каза Джени.
Айлин тръгна към вратата. Обърна се.
— Сигурна съм в това — каза тя. — Ако ме искаш, пиши ми. Ще дойда на драго сърце.
Само след миг вратата пак се отвори и Ал Петрочели, отговорникът по рекламата, надникна. Зад него нахлу порой музика.
— Хайде, идвай — каза той. — Тържеството е в разгара си. Корд ни изпрати оркестър.
Тя остави цигарата.
— Само за минутка — каза тя и се обърна към огледалото, да си оправи косата.
Той я погледна.
— Няма да дойдеш така? — запита недоумяващо той.
— Защо не? Филмът свърши.
Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
— Но, скъпа Джени, опитай се да разбереш. Има представители на „Лайф“. Ще отразяват тържеството. Какво ще си помислят читателите им, ако звездата на най-големия филм, който сме направили от десет години, е облечена в обикновен чер пуловер и панталони? Трябва да им дадем да видят повече.
— Няма да облека вече този костюм — настоя упорито Джени.
— Моля ти се, мила. Обещах им малко поразголена красота.
— Щом това искат, дайте им снимки от филма.
— Сега не е време за капризи — заяви Ал. — Слушай, досега беше послушно момиче. Хайде. Само този път-, моля те.
— Всичко е наред, Ал — долетя зад него гласът на Бонър. — Ако Джени не иска да се преоблече, няма защо да го прави. — На лицето му грееше приятната грозна усмивка, когато влезе в малката съблекалня. — Всъщност — продължи той — мисля, че за читателите на „Лайф“ това би било приятна промяна.
Ал го погледна.
— Добре, щом смятате така, мистър Бонър — примири се той.
Бонър се обърна към нея все така усмихнат.
— Е, ето че сполучи.
Тя не му отговори, само продължи да го гледа.
— Мислих за теб — каза той, приковал очи в лицето й. — Сега ти си голяма звезда.
Тя не каза нищо.
— „Грешницата“ ще бъде недостижим филм.
— Не съм мислила за това — призна тя.
— Разбира се. Нито ти, нито Джонас — засмя се Бонър. — Защо ви е? Не ви е това работата. То е моя грижа. Джонас е човек на настроенията. Иска ли да направи филм, прави филм. Но могат да минат осем години, преди да се захване с нов.
— Така ли? — запита тя, срещайки спокойно погледа му. Той сви рамене.
— Моя работа е да те включвам във филми. Ако минат години, докато направиш нов филм, хората ще те забравят. — Той бръкна в палтото и извади пакет цигари. — Онази мексиканка все още ли работи при теб?
— Да.
— В същия дом ли живееш?
— Разбира се.
— Мислех да прескоча някоя вечер следващата седмица — продължи той. — Искам да обсъдим някои сценарии.
Тя замълча.
— Джонас заминава — отбеляза той. — По работа, в Канада. — Усмихна се. — Знаеш ли, добре, че не е чул какво се говори за теб.
Тя бавно въздъхна.
— Да.
— Какво ще кажеш за сряда вечерта?
— По-добре първо се обади по телефона — каза тя през свити устни.
— Разбира се, забравих. Нищо не се е променило, нали?
Тя вдигна очи към него.
— Не — каза безжизнено тя. После се запъти покрай него към вратата. Обзе я страхотна слабост. Нищо не се беше променило. При нея винаги ставаше така. Нищо не се променяше, освен начина на плащане.
2.
Събуди се и видя разлюляното бяло пране, окачено на въжето за простиране пред прозореца. Тежкият аромат на телешко със зеле, който летният бриз донесе от съседната кухня, й подсказа, че е неделя. Неделите бяха винаги такива, само дето, когато беше малка, бяха по-весели.
В неделя, когато се върнеше от църква с майка си, баща й я очакваше усмихнат, със сресани и подрязани мустаци, с гладко лице, леко дъхащ на моряшки ром. Подхвърляше я във въздуха и я улавяше, притискаше я към себе си и изръмжаваше: „Как е моето малко Мече Джени тази сутрин? Дали е сладка и изпълнена с божия святост направо от извора зад черквата?“.
Тя се смееше и той се смееше, а понякога и майка й се смееше дори, като казваше: „Е, Томас Дентън, тъй ли трябва един баща да говори на дъщеря си, посявайки в нея зърното на собственото си непокорство пред божията воля?“.
И баща й, и майка й бяха млади, изпълнени със смях и щастие, с божията благодат, която обливаше залива на Сан Франциско. След обилния обяд той се обличаше старателно в хубавия си син костюм, улавяше я за ръка и двамата се отправяха да търсят приключения.
Първото приключение биваше кабелният трамвай, който минаваше покрай къщата им. Уловил я в прегръдките си, баща й скачаше в движещата се кола и като размахваше синьо-бялата си карта на кондуктор, която му даваше право да се вози безплатно във всяка от колите на компанията, си проправяше път напред към ватмана. Там държеше лицето й към насрещния вятър, докато дъхът й заседнеше в гърлото и тя си мислеше, че ще се пукне от радост, докато свежият, сладък вятър пълнеше гърдите й.