— Това е моята дъщеря, Мечето Джени! — обясняваше той на всеки, готов да го слуша, и гордо я вдигаше така, че всеки да я види.
И пътниците, погълнати дотогава от собствените си мисли, й се усмихваха, заразени от радостта, която искреше от кръгличкото грейнало лице.
После отиваха в парка или понякога на кея, където си хапваха топли скариди или раци, обилно подправени с чесън, а баща й пиеше тъмна пенеста бира, купувана от контрабандиста, който сновеше наоколо. Но само за да премахне миризмата на чесъна, разбира се. Или отиваха в зоологическата градина и той й купуваше пакетче фъстъци, за да нахрани слона или маймуните в клетките. А привечер се връщаха; тя беше уморена и понякога дори заспала в прегръдките на баща си. А на другия ден беше понеделник и тя едва дочакваше следващата неделя.
Не, нищо не минаваше така бързо както неделите в детството. После тръгна на училище, отначало изплашена от сестрите, строги и отблъскващи в черните си одежди. Дребното й, кръгло лице беше замислено над моряшката блуза с морскосиния шнур. Но те я учеха на катехизиса, после я миропомазаха и страхът й постепенно изчезна и започна да ги възприема като възпитателки, които й разкриваха богатството на християнския живот, а безгрижните недели потъваха все по-надълбоко в гънките на разума, докато едва можеше да си ги припомни.
Джени лежеше мирно в шестнадесетгодишното си легло, с уши изострени към шумовете на неделната утрин. За миг беше тихо, а след това прокънтя пискливият глас на майка й:
— Мистър Дентън, за последен път ти казвам, че е време да се става за утринната литургия.
Гласът на баща й бе дрезгав, думите — неразбираеми. Мислено го виждаше как лежи небръснат и подпухнал от съботната си бира, по дългите си вълнени долни гащи, на мекото широко легло, заровил лице в огромната възглавница. Пак чу гласа на майка си:
— Но аз обещах на отец Хедли, че тази сутрин ще дойдеш. Ако не те е грижа за собствената ти душа, помисли поне за жена си и дъщеря си.
Не чу отговор, после вратата се затръшна и майка й се оттегли в кухнята. Джени стъпи с босите си крака на пода и затърси пантофите. Намери ги и стана, а дългата памучна нощница се провлачи до глезените й, когато прекоси стаята.
На път за банята влезе в кухнята и майка й се обърна от печката:
— Можеш да сложиш новото синьо боне, което ти направих специално за черква, Джени, скъпа.
— Да, мамо.
Старателно си изми зъбите, припомняйки си думите на сестра Филомена в часа по хигиена. Кръгови движения с четката, започващи от венците, после надолу, за да се премахнат всички остатъци от храна, които биха предизвикали гниене. Внимателно си огледа зъбите в огледалото. Имаше хубави зъби. Чисти, бели и равни.
Обичаше чистотата. Не като повечето от момичетата в Колежа на милосърдието, идващи от същия беден квартал, които се къпеха само веднъж седмично, в събота. Къпеше се всяка вечер — дори ако трябваше да затопля вода в кухнята на старата сграда, в която живееха под наем.
Сивите, бистри очи гледаха лицето и тя се опита да си представи как би изглеждала в бялата касинка и униформата на милосърдна сестра. Скоро трябваше да реши. Изпитите бяха следващия месец и всеки ученик получаваше стипендия в училището за милосърдни сестри „Сейнт Мери“.
Сестрите я обичаха и тя винаги получаваше високи бележки по време на стажа си в „Сейнт Мери“. Освен това отец Хедли бе писал на Майка М. Ърнест да я препоръча като благочестива стажантка, редовна посетителка на литургиите за разлика от другите съвременни момичета, които прекарваха по-голямата част от времето си пред огледалото над грима си, отколкото коленичили в църковния олтар пред своя Бог. Отец Хедли бе изразил своята увереност, че благочестивата Майка ще намери начин да възнагради това бедно дете за неговото смирение.
Стипендията за колежа „Сейнт Мери“ се даваше всяка година на един ученик, показал най-добри успехи в областта на религията и учението, преценяван от комитет, оглавяван от архиепископа. Тази година стипендията бе определена за нея, ако решеше да стане милосърдна сестра. Именно тази сутрин, след богослужението, тя трябваше да се представи на Майка М. Ърнест в Дома на сестрите, за да й даде отговор.
— Получаваш милостта божия — й бе казала сестра Сирил, след като й съобщи за избора на комисията. — Но решението ще трябва да вземеш ти. Може би грижата за болни и безпомощни не е истинското ти призвание.
Сестра Сирил бе погледнала момичето, застанало кротко пред бюрото й. Джени вече бе източена и стройна, с женствено тяло и все пак странно невинна, с благите си сиви очи, които й отвърнаха на погледа. Джени не проговори. Сестра Сирил й се усмихна.