Аптекарят си подаде главата през вратата.
— Джони, ще повардиш ли магазина? Трябва да се кача за малко горе.
— Дадено, Докторе.
Видяха го как влезе в съседния вход, после влязоха в дрогерията. Джони мина зад тезгяха и се облегна небрежно на масата.
— Ще пием ли по една кола, Джони?
— Не — отсече Джони. — Никаква аванта, докато вардя магазина на Доктора. — Започна да отваря и затваря напосоки чекмеджетата зад тезгяха. — Хей, Анди — подвикна той. — Искаш ли да видиш къде Докторът държи презервативите?
— Разбира се — каза Анди и мина зад тезгяха.
— Може ли една кола, моля?
Гласът на момичето долетя откъм машината за безалкохолни напитки. И двете момчета се спогледаха сконфузено. Джони бързо затръшва чекмеджето.
— Разбира се, Джени.
— Къде е Докторът?
— Качи се горе за малко.
— Видяла ни е — прошепна Анди. — Знае какво гледахме.
Джони погледна Джени на път към автомата. Може би го беше видяла. Странна усмивка играеше на лицето й. Натисна ръчката за кока-кола и загледа преливащата в чашата тъмна течност.
— Шампионът обади ли ти се вече, Джени?
Тя поклати глава.
— Трябваше да ходим на кино тази вечер, но не се върна от Бъркли. Надявам се, че нищо не се е случило със стипендията му.
Джони се усмихна.
— Че какво може да се случи? — попита той. — Вече спечели финала на щата.
Анди застана зад него.
— Дали ще й подейства? — прошепна той. Джони разбра какво иска да каже. Вдигна поглед. Изведнъж му се стори, че никога не бе виждал Джени. Тя бе от порядъчните, а на такива той не обръщаше внимание. Беше си оставила чашата и разлистваше някакво списание. Хареса му начинът, по който роклята се опъваше на тялото й. Никога не бе забелязвал, че нейните са толкова големи. Нищо чудно, че Майк Халоран я държеше на синджир. Ненадейно мушна ръка в джоба, извади увитата хартия и изсипа щипка прах в чашата й.
Джени взе едно от списанията на рафта и тръгна, обърната към тезгяха. Джони погледна в чашата. Отделни прашинки продължаваха да плуват отгоре. Той я взе и я допълни с течност, — после я задържа под кранчето за сода и я разбърка. Постави я пред нея и погледна часовника на стената.
— Не е ли малко късно да си навън?
— Събота вечер е — отговори Джени. — Вкъщи беше толкова горещо, че реших да взема малко въздух. — Остави монетата от пет цента на тезгяха и взе сламка от купчинката.
Джони я загледа напрегнато, докато отпиваше от чашата.
— Бива ли я?
— Малко по-сладка е.
— Дай да ти сложа сода тогава — бързо предложи Джони. — Сега как е?
Тя смукна през сламката.
— Сега е добре. Благодаря.
Той взе монетата, отиде и я пусна в касата.
— Видях те какво направи — прошепна му Анди.
— Млък!
Джени разгръщаше бавно страниците на списанието и отпиваше от чашата. Беше я изпразнила наполовина, когато аптекарят се върна в магазина.
— Всичко наред ли е, Джони?
— Наред е, Докторе.
— Благодаря, Джони. Ще пиеш ли една кола?
— Не, благодаря, Докторе. Довиждане до утре.
— Защо го направи? — попита Анди, когато излязоха на улицата. — Сега никога няма да разберем дали е подействало.
— Ще разберем — каза Джони и погледна през витрината.
Джени си бе допила колата и слизаше от столчето. Остави списанието на рафта и тръгна към вратата. Джони й прегради пътя.
— Прибираш ли се, Джени?
Тя се спря и му се усмихна.
— Мислех да прескоча до парка. Може би вечерникът е задухал откъм залива.
— Нещо против да те придружим? — запита Джони. — Нямаме какво да правим.
Тя се запита кое ли кара Джони изведнъж да иска да се разхожда с нея. Никога преди не бе забелязвала да проявява интерес към нея.
Беше почти десет, когато Том Дентън излезе от кръчмата срещу трамвайното депо. Беше пиян. Пиян от мъка, огорчения и тъга. Загледа се насреща към депото. Старата две-дванадесет беше там. Неговата мотриса. Ала вече не беше негова. И никога нямаше да бъде. Сега тя беше на някой друг.
Сълзите се затъркаляха по лицето му. Беше несретник. Без мотриса, без работа, дори без жена, при която да се прибере. Точно сега тя сигурно бе коленичила в черквата и се молеше.
Не разбираше ли тя, че когато един мъж си легне, той се нуждае не само от молитва. Да имаше някой долар в джоба, знаеше къде да отиде. Момичетата на Маги знаеха как да се грижат за мъжете. Пребърка си джобовете. Извади монетите и ги преброи. Тридесет и пет цента. Помисли да се върне в кръчмата. Имаше достатъчно за още едно питие. Но в такъв случай в понеделник трябваше да моли Елън за джобни пари.
Усети как алкохолното опиянение се разнася. Ядно мушна монетите в джоба. Пиенето не беше никакво удоволствие, когато човек трябваше да брои всеки похарчен цент. Почти изтрезнял, той бавно закрачи към къщи.