Но ако на влизане беше лошо, на излизане бе още по-лошо. Бяха успели да се натрупат по стъпалата, под яркото утринно слънце. Като някакъв шпалир от идиоти.
— Свърши се вече — каза тихо той, когато завиха зад ъгъла.
Прекосиха улицата и закрачиха към аптеката на следващия ъгъл. Група момчета стоеше пред витрината, всички облечени в празничните си дрехи. Момчетата се умълчаха при тяхното приближаване и ги загледаха с крайчетата на натрупалите житейска мъдрост очи. Том им отвърна с ядовито вперен поглед и очите им се отместиха. Отминаха и завиха зад ъгъла към тяхната къща.
Иззад ъгъла Том чу внезапно започналия сподавен разговор. После едно от момчетата се изкикоти, друго се засмя и веселбата доби такъв гнусен, мръсен оттенък, че направо разкъса сърцето му. Той рязко пусна ръката на Джени и зави обратно зад ъгъла. Момчетата го изгледаха изненадани и смехът замръзна на устните им.
— На какво се смеете, момчета? — запита той с пребледняло и застинало от гняв лице. — Кажете ми, да се посмея с вас.
Те го загледаха смълчани и засрамени. После приковаха очи в краката си и запристъпяха неловко, споглеждайки се от време на време с многозначителни погледи, които Том помнеше от собственото си детство. Сякаш ги бяха заловили да разглеждат порнографски снимки.
Обзе го срам, че и той е бил такъв на тяхната възраст, някаква внезапна отпадналост смени гнева му.
— Разкарайте се оттук — тихо нареди той. — И чуя ли някой от вас да се смее или да подмята забележки относно мен или кой да е член от семейството ми, ще дойда и ще го разкъсам на парчета с голи ръце!
Най-високото от момчетата пристъпи една крачка към него. Погледът му беше хитър и дързък. Беше малко по-висок от Том и го изгледа отгоре с леко презрителна усмивка.
— Това е свободна страна. Можем да седим, където си искаме.
Злобата в Том избухна внезапно. Той сграбчи момчето за реверите на сакото и го повали на колене.
— Свободна, така ли? — викна той с пулсиращи на челото вени. — Свободна, за да висите тук и да се чудите коя да изнасилите довечера? — Вдигна пестник, готов да го стовари върху лицето на младежа.
Момчето се сби и дързостта изчезна от лицето му.
— Какво сте се захванали с нас, мистър Дентън? Да не сме ние тези, които начукаха Джени?
Думите смразиха кръвта във вените на Том. Той остана така с вдигната ръка, впил поглед в момчето. Начукали Джени. Можеха да казват това за собствената му дъщеря, а той не можеше да стори нищо, за да промени факта. Бавно отпусна ръка и със злоба бутна момчето встрани.
Том ги изгледа един по един. Те са просто момчета, каза си той. Не можеше да мрази всички момчета заради стореното от две. Хлапето беше право. Не те бяха виновни.
Почувства се отчаян. Ако имаше някой виновен, той беше най-виновен от всички. Ако беше мъж и бе запазил работата си, може би всичко това нямаше да се случи.
— Разкарайте се оттук — каза той. — И видите ли ме друг път, по-добре ще бъде да сте от другата страна на улицата.
Те го погледнаха, после се спогледаха помежду си и сякаш изведнъж го съжалиха. Неусетно, като че ли си размениха някакво тайнствено съобщение, те се разпръснаха по един, по двама.
След малко той остана сам на ъгъла. Забави се за миг, за да спре внезапното разтреперване, което го бе обзело, после се обърна и заби зад ъгъла, където го чакаха жена му и дъщеря му.
— Свърши се вече — каза той за втори път тази сутрин, улови ръката на Джени и закрачи към къщи. Но макар да го беше изрекъл, знаеше, че не е свършено, че никога няма да бъде свършено, докато бе жив, за да си го спомня.
В хладния септемврийски вятър се чувстваха първите предвестници на есента. Джени погледна през прозореца на трамвая към спирката, на която трябваше да слезе. Баща й бе застанал под уличната лампа и я чакаше както всяка друга вечер. Трамваят спря и тя слезе.
— Здравей, татко.
— Здравей, Мечо Джени.
Тя изравни крачка с него, когато завиха край ъгъла към дома им.
— Изскочи ли нещо днес?
Той поклати глава.
— Не мога да разбера. Просто няма работа.
— Може би утре ще се намери.
— Надявам се — рече той. — Може би след изборите работите ще се оправят. Рузвелт казва, че правителството трябва да осигури работа за всички, че то трябва да поеме големите отговорности. Звучи по-добре за работниците от Хувър и републиканците. — Той погледна. — Ти как прекара днес?