— Горе-долу — отвърна тя. Макар че вече не й беше съвсем приятно в бюрото. Мнозина от застрахователните агенти на компанията бяха започнали да се отбиват при бюрото й на влизане или излизане. Понякога просто, за да си побъбрят, но някои от тях се бяха опитали да й определят среща. Може би при други обстоятелства тя би излязла с тях. Но вдигнеше ли поглед от бюрото към очите им, разбираше какво имат предвид. Отказваше учтиво и някои от тях почваха да заекват или дори се изчервяваха, защото разбираха, че ги е хванала.
— Не е нужно да ме посрещаш всяка вечер, татко — каза внезапно тя. — Не ме е страх да се прибирам сама.
— Зная, че не те е страх. Зная го от първия ден, когато дойдох да те взема. Но така ми се иска. Това е единственото време от деня, когато чувствам, че наистина съм полезен с нещо.
Джени не му отговори и те продължиха смълчани нататък.
— Искаш ли да престана?
— Не, щом това ти доставя удоволствие, татко.
Бяха вече пред стълбището на къщата и тя се заизкачва нагоре. Баща й сложи ръка на рамото й.
— Нека не влизаме веднага, Мечо Джени. Нека си поговорим малко.
Тя го погледна. Лицето й беше сериозно.
— Какво има, татко?
— Не съм казвал на майка ти. Днес ходих да се видя с отец Хедли.
— Да?
— Не иска да дойде в съда да свидетелства за теб. Било против църковните правила. Същото важи й за сестрите от училището.
— О — прошепна тя. Усети, че й се повдига. Адвокатът се бе оказал прав. Бе дошъл да се срещне с тях преди около месец — дребен мъж с поглед на невестулка.
Седна в кухнята и ги погледна през масата.
— Мистър Бърк и мистър Танер ме молиха да се срещна с вас — започна той. — Предполагам, че знаете колко съжаляват за този, хм… — той отправи за миг поглед към нея и после го отмести, — този инцидент и биха желали да го оправят, доколкото могат.
Баща й пламна разгневен.
— Най-напред, мистър О’Конър — каза рязко той, — това, което вие наричате инцидент, не беше инцидент. Двете гадни хлапета изна…
Адвокатът го прекъсна с ръка.
— Знаем какво са направили — каза той. — Но вижте, мистър Дентън, каква е ползата от един процес, който отново ще привлече вниманието върху дъщеря ви и ще й напомни за неприятните изживявания. И какво би станало, ако момчетата бъдат оправдани?
Баща й се изсмя.
— Оправдани ли? Бях в участъка, когато полицията ги докара. Чух как подсмърчаха и хленчеха за прошка.
— Какво са казали тогава, мистър Дентън — обясни адвокатът, — е без значение. Важното е какво ще кажат в съда. А те ще кажат, че дъщеря ви ги е подвела, че тя ги е накарала да я заведат в парка.
— Ще трябва да го докажат — мрачно рече Том.
— Трудно ще бъде да го опровергаете — настоя адвокатът. — Те са двама, а дъщеря ви е сама. И ще имат свидетели в тяхна полза, колкото и дъщеря ви.
— Започва да изглежда, като че ли дъщеря ми ще бъде подсъдима, а не те! — избухна Том.
— Именно — кимна адвокатът. — Така е в подобни случаи. Обвинителят може да загуби повече от обвиняемия.
— Репутацията на дъщеря ми говори сама по себе си — каза Том. — Отец Хедли от „Сейнт Пол“ и сестрите от колежа „Милосърдие“ ще ви кажат каква е моята Джени.
Адвокатът се усмихна загадъчно.
— Съмнявам се, мистър Дентън — каза тихо той. — Много се съмнявам. — Пак погледна Джени, а след това Том. — Упълномощен съм от моите клиенти да ви предложа хиляда долара, ако дъщеря ви оттегли обвинението си срещу момчетата.
— Мисля, че можете да си ходите, мистър О’Конър — заяви баща й, ставайки. — Не можете да купите това, което вече е откраднато.
Адвокатът също стана. Извади от джоба си визитна картичка, остави я на масата и се запъти към вратата.
— Можете да ме намерите в кантората ми по всяко време преди датата на процеса в случай, че промените решението си.
— Какво ще правим сега, татко? — попита тя, връщайки се към настоящето.
— Отец Хедли каза, че съобщил същото на майка ти преди три седмици.
Тя вторачи поглед в баща си.
— Значи е знаела и нищо не ни е казала?
Той кимна. Тръпки пробягаха по нея. Имаше нещо сбъркано в един бог, който оставяше една майка да излага детето си на срам и унижение, само и само за да спаси собствената си съвест.
— Отец Хедли каза също, че стипендията в „Сейнт Мери“ е все още открита за теб, ако я искаш, Джени.
Изведнъж тя започна да се смее. Отказваха да й дадат добра атестация, но не отказваха да й дадат милостиня. Просто не можеше да свърже двете неща. Дали едното не идваше като компенсация за другото?
Той я погледна изумен.
— Защо се смееш, Джени?
Смехът й замря и тя го погледна сериозно.
— Нищо, татко — каза. — Мисля, че все пак би трябвало да телефонираш на онзи адвокат.