— Научавам, че следващия месец се дипломирате.
— Надявам се.
— Не мисля, че има за какво да се безпокоите — увери я той.
— Току-що говорих със сестра Кристофър. Тя има много високо мнение за вас. Аз също.
— Благодаря ви.
— Имате ли някакви конкретни планове какво ще правите след това?
— Не — отговори Джени. — Ще се явя на изпита и ще си търся работа в някоя от големите щатски болници.
— В болниците няма много свободни места сега.
Джени разбра смисъла на думите му. Не че имаха предостатъчно персонал. Всъщност персоналът не бе достатъчен, но не разполагаха с пари за необходимия им щат. Особено за операционен персонал. Те бяха най-добре платените.
— Зная — отвърна тя.
Той се поколеба за миг:
— Какво ще правите сега?
— Тъкмо се готвех да сляза в бюфета за обяд.
— Бих желал да поговорим. Сестра Кристофър каза, че няма нищо против да излезете от болницата за обяд. Да отидем да хапнем по една пържола със сос?
— Звучи чудесно — каза Джени.
— Добре — усмихна се той. — Ще ви чакам долу в колата си. Един черен Пакард.
— Зная го — каза бързо тя. Всички сестри познаваха колата. Беше винаги паркирана точно срещу спалнята им. Като се изключи черният Кадилак на доктор Джидиън, беше най-скъпата кола в болницата.
— Тогава ще се видим след петнадесет минути.
Джени излезе в коридора и натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори и тя влезе вътре. Доктор Лоб нахлу след нея.
— Пържола със сос!
— Питам се какво ли иска? — промърмори Джени. Той се ухили.
— Зная какво иска — каза похотливо той. — Каквото аз не можах да докопам.
Тя му се ухили на свой ред.
И той няма да успее.
— Не знам — засмя се той. — Все някой ден ще отстъпиш пред някого. Безсмислено е да го запазиш, за да го дадеш на червеите един ден.
— Това никога няма да стане — увери го тя. Много е късно, довърши наум. Но сега вече нямаше значение. Всичко беше забравено и никой тук не бе чувал нищо. — Все още се чудя какво ли ще иска?
— Може би ще поиска да работиш при него. Мислила ли си за това?
— Мислила съм — призна тя. — Само че не виждам логиката. Защо точно аз? Има възможност да избира от най-добрите.
Доктор Лоб се ухили, но очите му бяха сериозни.
— Разбери, че именно ти си най-добрата, сладката. Крайно време е да го осъзнаеш.
Вратата на асансьора се отвори и те излязоха в приземния коридор, където се намираше бюфетът за персонала.
Джени погледна бялата си униформа.
— Най-добре да смъкна това и да си сложа рокля.
— Бих бил безкрайно доволен, ако само смъкнеш това — засмя се той. — За мен не е нужно да си обличаш рокля.
Тя го погледна усмихната. Един ден този млад мъж щеше да стане действително голям хирург.
— Може би някой ден ще те изненадам.
— Изненадай ме, като ми донесеш един сандвич с телешко — подвикна той след нея. — Почти се отказах от другото.
Доктор Грант й поднесе пакета цигари. Тя взе една и той запали клечка кибрит. Очите му срещнаха нейните над пламтящата клечка.
— Предполагам, че се чудите защо ви поканих на обяд?
— Най-малкото, беше ми любопитно — кимна тя. Той се усмихна.
— Прощавайте, че разпалих любопитството ви. Но всъщност наистина обичам да забравям работата по време на обяд. Сега обаче смятам, че е време да разговаряме делово.
Тя не каза нищо.
— През последната година, мис Дентън, имах чудесна възможност да наблюдавам вашата работа в хирургията. Най-напред съзрях вашата схватливост, а като хирург винаги съм имал високо мнение за извънредно компетентния начин, по който асистирате.
— Благодаря ви, доктор Грант.
— Както може би знаете, мис Дентън, аз имам доста обемиста и обременяваща частна практика. Много лекари насочват пациентите си към мен за операция. Случаите често са незначителни и при подходящи условия могат да се оправят в кабинета ми. Така спестявам на пациентите значително икономическото бреме.
Джени кимна смълчана.
— Тази сутрин научих от мис Джани, която работи при мен от много години, че възнамерява да се омъжи и да се премести в Южна Калифорния. — Той дръпна от цигарата. — Когато днес дойдох в болницата, си позволих да поговоря със сестра Кристофър за вас. Тя е също на мнение, че вие бихте могли чудесно да заместите мис Джани.
— Искате да кажете, че желаете да работя при вас?
Той се усмихна.
— По моя заобиколен начин, но точно това исках да ви питам. Би ли ви заинтересувало това?
— Разбира се. Кое момиче не би се заинтересувало?
— Виждате ли, работата не е много лека — продължи той. — В моята клиника имам няколко легла и много често се налага да работя до късно. Понякога дори се налага да задържа някой пациент за цялата нощ. В такива случаи трябва да оставате дежурна.