— Ако видите нещо, предупредете някого. Незабавно. Разбрахте ли? Трябва да пазите и момченцето.
Младата жена се усмихна и написа:
Всичко ще е наред. С нас е Джак.
— Джак ли?
Тя кимна към конюшнята. Ези се обърна и видя някакъв мъж, който плъзна вратата на конюшнята и я затвори. Както личеше, я заключи, после се запъти към фургона, спрян на няколкостотин метра от къщата — вървеше бързо, с широка крачка, и бързо стигна до там.
— А, да, човекът, когото сте взели да работи в стопанството — отбеляза Ези по-скоро на себе си, отколкото на Ана.
Спомни си, че в едно от кафенетата в града Делри го е запознал с мъжа, който тогава беше с каубойска шапка и се беше свил в ъгъла на сепарето. Беше се държал много учтиво и възпитано. Бе много по-слаб, млад и як от Делри. Беше от мъжете, по които жените направо се захласват.
Ези се прокашля и отново се обърна към Ана.
— Извинявайте, че ви питам, госпожо Корбет, но не се ли притеснявате, че сте сама с мъж, който работи за вас от толкова скоро? Имате ли му доверие?
Тя кимна рязко, с което не остави място за съмнения. Ези се запита дали този човек наистина заслужава такова доверие, или младата жена просто си е наивна и клюките не са безпочвени. Ако не друго, той виждаше, че тя наистина е хубавичка. Дали наистина не бе въртяла любов със стария Делри, докато накрая той е грохнал и е предал Богу дух, а сега е хвърлила око на наемния работник, който да замени свекър й?
Не му приличаше на такава, но и друг път се бе случвало Ези да се заблуждава в хората.
34
Дойдоха рано, малко след изгрев — слънце. Бяха двама.
Носеха тесни кафяви униформи. Ботушите им бяха лъснати до блясък. Лицата им бяха затулени от широките периферии на каубойските шапки и тъмните очила с огледални стъкла, виждаха се само устните им, които не се усмихваха.
— Господин Сойър?
Джак бе чул автомобила и загледан в него, беше спрял да работи.
— Да, аз съм.
Подпря се на дръжката на лопатата, с която правеше дупка за новата подпора на хранилката в ограденото пасище.
Въпреки че беше рано, бе много горещо и Джак беше плувнал в пот. Когато се пресегна да извади от задния джоб носна кърпа, с която да попие капчиците пот, двамата защитници на закона застанаха нащрек. Единият дори веднага посегна към кобура на пистолета върху бедрото му. Джак се направи, че не го е забелязал. Тръсна кърпата, та да се разгъне, и я долепи до лицето си.
— С какво мога да ви бъда полезен, господа?
— Ние сме от шерифството на окръг Блуър.
— Е, и?
— Дошли сме да ви зададем няколко въпроса.
— За какво?
— Научихме, че минатата седмица няколко от говедата на господин Корбет — на вече покойния господин Корбет — са били отровени.
— Бях с него, когато ги намери — поясни Джак. — Бяха три. На другия ден умряха още две.
— Според доктор Андерсън отровата била най-обикновена — отбеляза единият служител от шерифството и премести в другата си буза тютюна, който дъвчеше. — Продавана се под тезгяха. Нищо особено. Всеки можел да се сдобие с нея. Но била и достатъчно силна, та ако се озове в ръцете на злосторник, той да направи големи бели.
— Нима шерифството разследва случая?
— Това притеснява ли ви, господин Сойър?
— Не. Посъветвах Делри да съобщи за случилото се. Но той реши, че е излишно.
— Някой чу ли ви как му давате този съвет?
— Бяхме само двамата.
— Аха!
— Защо според вас са посегнали само на стадото на Корбет, при положение че наоколо има толкова много стопанства?
— Нямам представа.
— Опитайте да се досетите.
Джак облегна лопатата на хранилката, която потягаше.
— Мен ако питате, някой е имал зъб на Делри.
— Кой например?
— Не съм тукашен, във фермата съм от съвсем скоро.
— Значи не знаете.
Джак не отвърна нищо. По-младият от двамата служители на реда го огледа подозрително от глава до пети и пусна кобура.
— Е, до днес не разследвахме случая. Корбет не ни е съобщил за него. Така и нямаше да разберем, ако не бе постъпило донесение. От човек, който се чувства засегнат. Повикахме ветеринаря да ни обясни за какво става въпрос.
Джак ги погледна озадачено, макар че изобщо не беше озадачен. Знаеше защо са тук. Подчинените на шерифа не посещаваха толкова рано хората само от любезност.
— Е, и?
— Бихме искали да дойдете с нас до града, за да уточним някои подробности — каза човекът, който дъвчеше тютюна и който насред изречението млъква, за да се изплюе.
— Заподозрян ли съм?
— Не повече от всички останали.
— Да, но задържате мен.