Джак погледна за последно предната веранда, където Ана все още утешаваше Дейвид. Превключи сковано скоростта и потегли към портата, следван буквално на две крачки от патрулната кола.
35
— Съжалявам, госпожо Корбет. Но в момента не можете да го видите. Разговаря с шериф Фостър.
— Казахте ли на Джак, че съм тук?
— Не, моето момче. Не съм му казал — отвърна служителят и му се усмихна благо — благо. — В момента е много зает.
— Едва ли е чак толкова зает, че да не може да ме види.
— Съжалявам моето момче, но вече ти казах, не може.
Дейвид се извърна към майка си.
— Искам да видя Джак и да му се извиня.
Беше послушно дете, но откакто се бе разплакал на предната веранда, бе станал невъзможен. Съжаляваше, задето е изкрещял на Джак, че го мрази, и сега искаше на всяка цена да му се извини. Бе обсипал майка си с милион въпроси, на които тя не можеше да отговори.
Кога щял да си дойде Джак?
Дали щял да си дойде?
Дали знаел, че Дейвид не е говорел сериозно, когато му е казал, че го мрази?
Дали тя не се е държала лошо с Джак? Затова ли той е бързал час по-скоро да си тръгне?
Защо е заминал заедно с полицаите?
Дали те ще го хвърлят в затвора?
И това продължи, докато накрая на Ана вече й се струваше, че ще полудее. И тя не знаеше какво да каже на сина си. Че Джак си е тръгнал по своя воля, защото така е искал?
Или че е бил задържан и не е имал друг избор, освен да си тръгне?
Каквото и да му отговореше, Дейвид щеше да бъде сломен. Ана се опита да го утеши, но нищо не помагаше. Момченцето говореше само за това, нищо не можеше да отклони вниманието му. Когато започна да се държи невъзможно, майка му го укори, че плаче повече, задето Джак е заминал, отколкото за смъртта на дядо си, макар че после съжали за думите си и започна да изпитва угризения на съвестта. Самата тя беше живяла години наред под един покрив с Делри, но бе по-сломена, докато гледаше как отвеждат под конвой Джак като заподозрян в престъпление, отколкото предния ден, когато си бе тръгнала от гроба на свекър си.
Вече не беше в състояние да седи със скръстени ръце и да чака какво ще се случи, затова реши да отиде в шерифството и да потърси конкретни отговори. Но за успокоение на съвестта все пак първо се отби на гробищата. Сърцето й се сви при вида на пресния гроб на Делри. От непоносимата горещина цветята бяха започнали да се спаружват и Ана предложи на Дейвид да ги поделят между гробовете на дядо, на баба Мери и на тате.
— Не мислиш ли, че дядо ти ще иска да си ги подели с тях? — попита със знаци тя сина си.
Дейвид кимна, без да продумва.
Това временно отклони мислите му от Джак, но Ана продължи да се измъчва от въпроса дали Джак е способен да направи онова, в което властите очевидно го подозират.
Нямаше да го отведат, ако наистина не смятаха, че той е виновен. Дали разполагаха с улики, които да го свързват с отровените крави? Как е могъл да извърши такова нещо? И защо?
Опита се да се сети за някаква причина, но така и не намери.
Джак я беше погледнал в очите и бе отрекъл, че го е направил, но дали не я беше излъгал? Обикновено Ана веднага разбираше що за човек стои пред нея. Дали сега не бе заслепена от това, че Джак я привлича? Дали не бе пропуснала нещо в лицето, очите, движенията му, което да й покаже, че той по душа всъщност си е злодей?
Ако беше невинен, защо се бе притеснил толкова предната вечер, когато в къщата бе дошъл Ези Хардж? Веднага щом беше разбрал кой е на предната врата, бе казал на Ана, че има работа в конюшнята, и се беше измъкнал през задния вход.
Тя се беше надявала, че щом Ези си тръгне, Джак ще се върне. Беше се надявала да продължат онова, което бяха започнали преди появата на неканения гост. Може би така беше по-добре. И тя се бе предпазила от връзка с човек, които вероятно е жесток, коравосърдечен и толкова зъл, че да посегне на стадото във фермата.
Но Ана все не можеше да повярва, че го е направил Джак Сойър. И нямаше да повярва, докато самият той не го потвърдеше. Искаше да го попита без заобикалки дали наистина е извършил такова ужасно нещо и ако го е направил той, защо. Държеше сама да го попита, докато го гледа право в очите. Искаше да знае. Трябваше да знае.
Ала служителят в приемната на шерифа беше неотзивчив и непреклонен. Беше учтив, но твърдо отказа на нея и на Дейвид да разговарят с Джак — обясни им само, че в момента той е при шерифа и не знаел кога ще бъде освободен.
Ана остана и с впечатлението, че служителят разговаря с нея само защото е глуха. Тя беше общувала с него, като му бе писача в тефтерчето — въпросът беше твърде важен, за да разчита само на помощта на Дейвид да й превежда. Мъжът й говореше, сякаш е дете, и то не особено схватливо.