Младата жена написа в бележника:
— Не искам да отправям обвинение срещу господин Сойър. Поне докато не говоря с него и не се убедя, че наистина е виновен.
— Това го решава друг, госпожо Корбет.
— Но нали става въпрос за моите говеда? — продължи да настоява тя. — Свекър ми предпочете сам да разследва случая.
— Няма значение. Ако Сойър е нарушил закона, е без значение какво смятате да предприемете вие. Щатът пак ще предяви обвинение.
Този човек говореше лош английски и от това снизходителното му отношение ставаше дваж по-обидно. Телефонът иззвъня и служителят се възползва да й каже, че ще я уведомят, ако има някакви резултати от разследването. Предложи й „сега да се прибере“, само дето не й каза „да слушка“. После грабна телефонната слушалка и престана да й обръща внимание, сякаш нея я нямаше.
Ана си тръгна — наложи се едва ли не да влачи Дейвид, който се дърпаше и не искаше да се помръдне. Навън бе горещо като в пещ, но младата жена спря на тротоара и се замисли какво да предприеме оттук нататък. Но като че ли не бе по силите й да направи нищо за Джак Сойър. Дейвид беше кисел. На Ана никак не й се искаше цял следобед да се мъчи да го забавлява при сегашното му настроение. Дали да не го заведе на кино? Тя си погледна часовника. Беше твърде рано дори за сутрешните прожекции. Беше рано и да обядват.
Младата жена се огледа нерешително и най-неочаквано очите й бяха привлечени от един магазин. Беше го виждала, разбира се, и преди. Сега обаче той моментално я привлече, сякаш отгоре мигаше неонова табела. Тя стисна Дейвид за ръката и забърза по тротоара.
В магазина бе хладно и подредено. Като не изпускаше от око Дейвид, да не би той да повреди скъпата апаратура, Ана огледа новото поколение фотоапарати и обективи.
Магазинът беше открит преди няколко години. Открай време я глождеше любопитство какво ли има вътре, но днес тя за пръв път се престраши да влезе. Почти не бе поглеждала и витрината от страх, че изкушението ще е прекалено силно, за да му устои.
Това беше единственият магазин в Блуър за фотоапаратура и по тази причина всички артикули бяха последна дума на техниката и си бяха доста скъпички. Човек направо оставаше без дъх, докато разглеждаше лъскавите фотоапарати. Ана би дала мило и драго, само да пробва нещата под стъклените витрини, но знаеше, че те не са й по джоба. Докато не спечелеше нещичко от своите снимки, трябваше да се задоволи със стария си апарат.
Купи само ролка черно-бял филм и наръчник за новите техники, излязъл наскоро.
— … ще се наложи да проявявате филма някъде другаде — поясни мъжът зад касата. Младата жена не долови смисъла на първите му думи. — Никой в Блуър вече не ги проявява.
Тя кимна.
— Не помня да съм ви виждал тук. Познавам почти всички наши клиенти.
Ана повика Дейвид и го помоли със знаци да обясни на човека, че е глуха. За разлика от другите мъжът не се смути. Не погледна озадачено, не изпелтечи никакви извинения. Нищо подобно — лицето му грейна в лъчезарна усмивка.
— Как се казвате? Да не сте случайно Ана Корбет?
Смаяна, Ана също се усмихна и се пресегна през щанда, за да се ръкува с човека.
— Пийт Нолън — представи се той и ухилен до уши, стисна енергично ръката й. — Какво щастливо съвпадение! Защо и жена ми не е тук! Отдавна искам да се запозная с вас, а все не се отваряше сгоден случай! Елате насам! — Той заобиколи щанда и я поведе към стената, където бяха изложени десетина фотографии в рамки. — Елате, елате! Ето тук!
Мъжът почука с пръст върху черно-бяла уголемена снимка и Ана веднага видя, че е от ранните й творби. Човекът се извърна така, че тя да вижда устните му и обясни:
— Преди година — година и нещо се опитах да продам малко нова апаратура във фотографския факултет на колежа. Видях снимката окачена на стената и веднага я харесах. Попитах преподавателя знае ли кой я е правил и той ми разказа за вас. Че сте с увреден слух и всичко останало. Било грехота, че сте се отказали от следването, понеже сте притежавали талант, с какъвто можели да се похвалят малцина негови студенти. Наложи се доста да го убеждавам, но накрая си тръгнах с фотографията.
Мъжът погледна снимката с неприкрито възхищение. На нея имаше стара къща, снимана на фона на преекспонираното западно небе по залез-слънце. Щеше да изглежда зловеща, ако от всички прозорци не струеше светлина, хвърляща меки отблясъци върху предната веранда.
— За мен това е олицетворение на дома, защото съм израсъл в къща във ферма като тази. Държа снимката тук на стената, откакто я притежавам. Всички се заглеждат в нея. Тя изразява толкова много! И всички я обсъждат. Досега да съм я продал хиляда пъти, но това е единствената фотография на Ана Корбет, не бих се разделил с нея за нищо на света. Трябва да творите повече.