Тя вдигна плика с покупките и го разклати. Мъжът разбра какво иска да му каже и се усмихна още по-лъчезарно.
— Браво на вас! Бих искал да видя снимките, когато са готови. — Той извади от портфейла си визитна картичка. — Ето ги номерата на телефоните. Тук и вкъщи. Ако ви трябва нещо, веднага ми се обадете. Ако ли пък ви се иска да поговорите за фотография, винаги съм насреща, тази тема никога не ми омръзва. Не мога да ви опиша колко се радвам, че най-после се запознах с вас, госпожо Корбет.
Емъри Ломакс се оригна в бялата хартиена салфетка, смачка я и я метна върху купчинката кокали, останали от крехките пържоли.
— Излъгах ли ви за кухнята, а? От друго може и да не разбирам, но при пържолите нямам грешка!
В сепарето заедно с Емъри седяха още трима: Конот и двама вицепрезиденти на фирмата. Конот и единият от другите важни клечки бяха с лице към Емъри, третият беше до него.
Непрекъснато си придаваха важности, ето и сега промърмориха колкото да не е без никак, че скарата си я бивало. Нали беше домакин, Емъри повика келнерката и поръча по още една бира. Обикновено на обед не пиеше нищо по-силно от изстуден чай, но сега случаят беше по-особен. Бирата не беше от най-изтънчените питиета, за разлика от мартинито и малките малцови уискита, с които те вероятно бяха свикнали. Но със скарата не вървеше нищо друго, освен бира и Ломакс ги бе довел в заведението с най-добра скара в Източен Тексас.
Бяха пристигнали от Хюстън с лъскав реактивен самолет на фирмата, с каквито онзи злодей Джеймс Бонд от филмите сигурно се разхождаше из Европа. Емъри ги бе посрещнал на летището на окръг Блуър, което всъщност си беше нищо и никаква поляна насред пасище, само че без кравите. Не предлагаше нищо друго, освен оградена писта, ръждясал ламаринен хангар и тясна чакалня с две-три бензиноколонки отпред.
— Ето едно от нещата, с които ще се наложи да се заемем най-напред — отбеляза Емъри, докато ги водеше към автомобила марка „Ягуар“ — негова радост и гордост. — Веднага щом започнем Етап първи, си представям как ще обновим летището, за да посрещаме хората, които ще идват да карат тук края на седмицата. Какво ще кажете?
Двамата по-дребни шефове погледнаха Конот, видяха, че той кима, и също закимаха като две кукички на конци — почти във всички случаи постъпваха по този начин. Стискаха устни, гледаха да не говорят много-много, но Емъри не се хвана на въдицата. Разбираше за какво става дума. Те просто се дуеха. Всички магнати подхождаха така към деловите въпроси. Той трябваше да се поучи от тях.
Вече се бяха нахранили и Емъри усещаше, че започват да нервничат. Конот току поглеждаше презрително към музикалната кутия, която, откакто бяха влезли, беше надута до дупка. Често поглеждаше и скъпия, украсен с диаманти златен часовник върху лявата си китка. Веднага щом сервитьорката прехвърли четирите заледени бутилки бира от подноса върху масата, Емъри подхвана деловите въпроси:
— Вече ни е в кърпа вързано. Можете да смятате, че земите на Корбет са наши. Корбет не можеше да избере по-подходящо време да умре — огледа ги той един по един с усмивка. — Не че искам да скверня паметта му!
— А госпожа Корбет? — попита една от марионетките. — Тя ли е наследница на имота?
— Да, на всичко.
— Това няма ли да ни създаде проблеми? — поинтересува се Конот. — Нали каза, че и тя като свекър си не искала и да чуе да продава земята.
Емъри се отпусна назад и сложи ръка върху облегалката на седалката.
— Да, докато той беше жив. Нали знаете, страх я беше да тръгне против волята му.
— А сега според теб е променила мнението си, така ли?
— Сигурен съм в това — отвърна той нехайно и самоуверено. — Как ще се оправи сама с такава голяма ферма? Не е по силите й. Глуха е като пън. Няма да мине много време, докато прогледне за горчивата истина. Нека й дадем една, най-много две седмици, и ще проумее, че това не е лъжица за нейната уста. Пък и — проточи Емъри и се изкикоти — аз за какво съм! Непрекъснато ще стоя до нея, за да й напомням какви тегоби я чакат, ако се опита да се оправя сама. Ще я насърчавам да продаде земята, докато вие не сте размислили и не сте предпочели друг имот.
Костюмираният отсреща на масата побутна бирата, до която не се беше докоснал.
— Защо мислиш, че имаш някакво влияние върху нея?
— Все пак госпожа Корбет дължи пари на банката. Бих могъл да я попритисна с това. И бездруго е уплашена след онази злополука с говедата — подсмихна се Ломакс и допълни: — Винаги може да има нова злополука.