След като почина Дийн, Ана беше загубила всякакво желание да продължи да се учи да говори. И беше сбъркала. Сигурно вече беше забравила всичко, което бе усвоила дотогава, и вероятно нямаше да е в състояние да си го припомни. Ала беше длъжна да опита.
Срещата със служителя от шерифството днес сутринта бе неприятна и унизителна, но и полезна за нея. Покрай нея Ана осъзна, че ако иска оттук нататък да ръководи фермата, да преговаря с фирмата, предложила да закупи дървения материал, да отпраща негодници като Емъри Ломакс, хвърлили око на земите й, да продава своите фотографии и да се бори с невежеството и предразсъдъците на хора, които я гледаха отвисоко само защото има недъг, бе длъжна да се научи отново да говори.
Не подценяваше задачата, която й предстоеше. Приемаше ограниченията. Никога нямаше да е в състояние да разговаря с хората, осланяйки се единствено на речта. Това, че бе глуха по рождение, ограничаваше нейните способности, без обаче да я обрича на пълно мълчание.
Твърде дълго бе разчитала другите, дори невръстният й син да говорят вместо нея. Това не можеше да продължава. Ана трябваше да се научи да говори сама. Беше длъжна.
Поотвори уста и напрегна за пръв път от много години гласните си струни. Усети трептенето, когато въздухът мина през тях, и разбра, че е издала звук.
Поколеба се, спомнила си хилядите хора с увреден слух, които се оправят само със знаковия език и не виждат защо да се учат да говорят. И въпреки това живеят пълноценно и съзидателно и се осъществяват.
Но навремето, когато Ана още беше дете, тя и родителите й решиха да съчетава знаковия език с четенето на устните и речта. Неколцина преподаватели, занимаващи се с глухите, и частните учители бяха хвърлили огромни усилия да я обучат. Точно както и сега, тя бе прекарвала часове наред пред огледалото, следвайки напътствията на търпеливите, внимателни терапевти.
Беше схватлива и бързо бе усвоявала онова, което й обясняваха. После Дийн почина. Заради мъката и самосъжалението тя се бе отказала от уменията, които бе усвоила с толкова труд. Егоистичното желание на свекър й да си остане затворничка на тишината й послужи за чудесно извинение за нейното безразличие. Сега Ана разбра, че е предпочела пътя на страхливците.
Искаше се много смелост да си го признае. И още повече мъжество да застане пред огледалото и да си даде сметка за наглед непреодолимата задача, която й предстои, но и за това, че я е страх, страх я е, че ще опита и ще се провали.
Младата жена си пое дълбоко въздух и си наложи да изправи гръб. „Започни с най-простичките неща — каза си тя. — С лабиалните съгласни. С «и»-то и «б»-то. Първата е беззвучна, втората — звучна съгласна.“
„П“. Как да изрече „п“-то? А, да, трябваше да отвори рязко устни. Направи го. В огледалото й се стори, че го е направила правилно. Повтори всичко отначало, като държеше пръсти на два-три сантиметра от устата си, за да усети струята въздух. Да, правеше го правилно. Но дали звукът беше същият?
А сега „б“-то. За този звук се искаше същото движение на устните, но Ана трябваше да задвижи и гласните струни.
„Съсредоточи се! Можеш го. Правила си го и друг път!“
Долепи длан до гърлото си и опита само трептенето, после го направи още веднъж. При третия път го съчета и с движението на устните. Дали въздухът не бе прекалено много? Да, точно така, правеше го правилно. Ами ако грешеше?
Ръката й сякаш тежеше сто килограма. Ана я отпусна върху скута си. Раменете й се смъкнаха. Изведнъж се почувства изтощена, но това се дължеше не толкова на физическата умора, колкото на притеснението. Въпреки това бе прекалено уморена, за да продължи.
Взря се в отражението си в огледалото и видя как очите й се пълнят със сълзи. Дали някога щеше да е в състояние да се изразява така, че другите да я разбират? Дали нямаше да стане за смях? Дали хората, на които говореше, нямаше да се притесняват? И преизпълнени от съжаление към нея, да извръщат смутено очи?
И още по-лошо, дали синът й нямаше да се срамува?
Дейвид сякаш не обръщаше внимание на недъга й, но той не бе виждал друго. Какво ли обаче щеше да се случи, когато следващата есен момчето тръгнеше на забавачка? Другите деца щяха да му се присмиват заради нея.
В началото синът й сигурно щеше да се впусне да я брани. Но щеше да дойде момент, когато щеше да се срамува от нея, да я мрази, задето е различна, и тайничко да си мечтае майка му да е като всички останали.
При всички положения глухотата й щеше да се отрази на неговото развитие. Не бе изключено той да получи комплекс и да го избива, като се държи грубо и безпардонно. Или пък да се затвори в себе си, да стане срамежлив и необщителен, да таи вътре в себе си своите страхове и притеснения. И в двата случая това щеше да наложи дълбок отпечатък върху характера му. Колко жалко щеше да бъде, ако заради страхливата си майка това будно, общително дете не успееше да прояви наистина големите си заложби!