Ана не можеше да го допусне. Трябваше да се научи да говори ако не заради себе си, то заради Дейвид.
С подновена решимост младата жена избърса сълзите си и отново погледна огледалото. Сложи пръсти пред устните си и опита друга съгласна. По-трудна. „Ж“.
Както в „Джак“.
37
— Господин Ломакс, много се радвам, че се върнахте, има…
— По-късно, госпожо Пресли. Има ли някакви съобщения?
Тръгна към кабинета си и пътем грабна розовите листчета със съобщенията, оставени върху писалището на секретарката.
— Да, господин Ломакс, но…
— Нали казах вече, по-късно. Донесете ми едно хапче „Алка Зелцер“.
От скарата го присвиваше стомах. От бирата пък го цепеше глава. Тези надути типове от фирмата му бяха скъсали нервите!
След обяда го бяха накарали да ги заведе във фермата на Корбет. Половин час пътуваха до там, половин час оглеждаха имота, половин час пътуваха обратно към града. Чак когато те се качиха на лъскавия частен самолет, за да поемат към Хюстън, и Ломакс им махна за довиждане, той се почувства отново свободен човек и въздъхна дълбоко. Засега ги беше умилостивил и ги беше убедил, че сделката им е в кърпа вързана.
Емъри се върна от обедната почивка с един час закъснение, заради което директорът на банката го изгледа кръвнишки, и се шмугна в своя прохладен кабинет, където цареше спокойствие. Искаше да се усамоти, за да обмисли следващия си ход.
Смъкна влажното от потта сако и го окачи зад вратата, за да изсъхне. Както преглеждаше листчетата със съобщенията, тръгна към бюрото и го заобиколи. Столът му с висока облегалка и кожена тапицерия бе обърнат към прозореца. Емъри го завъртя.
— Здравей, Емъри!
Каубоят скочи като гърмяща змия от стола, сграбчи Емъри за шалчето, завъртя го шеметно и го блъсна на стола, още топъл от телесната му топлина.
Още преди Емъри да се е окопитил и да е разбрал какво става, наемният работник на Корбетови се надвеси над него и допря в гръкляна му острия връх на страховит нож. Обезумял от ужас, Емъри се вкопчи в тапицираните странични облегалки на стола.
— Хареса ли ти обядът? — попита благо каубоят. — Мен ако питаш, сосът към скарата си беше доста безвкусен, а киселите краставички бяха пресолени, но инак не беше зле. Аз си взех сандвич с кюфте. Доколкото забелязах, ти и приятелчетата ти хапнахте пържоли.
Вратата се отвори.
— Господин Ломакс…
— Повикай охраната!
— Я чакайте малко!
Емъри видя озадачен, че щом чу заповедта, изкрещяна от каубоя, госпожа Пресли ги зяпна смаяна, както държеше таблетката „Алка Зелцер“ в станиолова опаковка в едната ръка и чаша вода в другата, и спря като закована. Каубоят поде вече по-спокойно:
— Понеже и бездруго ще се разкарвате, госпожо Пресли… нали така се казвате, госпожо? Та заедно с охраната доведете някой от шефовете на банката. Сигурен съм, че ще им е интересно да чуят какво господин Ломакс ще им съобщи за една от неговите клиентки. На вас вероятно също ще ви е любопитно. Всъщност защо не доведете всички? Според мен всички колеги на Емъри ще се забавляват много да чуят какво ще им разкажа.
Емъри се засмя притеснено.
— Ама че негодник! Откога си в града? — Той събра всичката смелост, която имаше, отмести ножа и потупа по рамото каубоя. — Госпожо Пресли, този хубостник, който насмалко да ви изкара ангелите, ми е колега от университета. Какво си намислил пак…
— Джак.
Емъри прихна и така поразсея страха си.
— Джак открай време си е шегобиец. Още докато следвахме в „Стивън Ф.“, все измисляше някакви майтапи.
Ако не се брои името, на което се запъна, говореше доста убедително. Върху стената в кабинета му бе окачена дипломата от университета „Стивън Ф. Остин“. Беше разказвал надълго и нашироко на секретарката за бурния живот в студентското градче, в който всъщност не бе участвал, защото всички страняха от него.
За негово огромно облекчение каубоят си прибра ножа в калъфа.
— Дано не съм ви уплашил много, госпожо. Но не се стърпях, реших да изненадам старото си приятелче!
Той стовари тежък като ковашки чук пестник върху рамото на банкера. Емъри потрепери, усетил желязната хватка на яките му пръсти. Секретарката се усмихна плахо.
— А това?… — попита тя и вдигна опаковката с хапчето „Алка Зелцер“.
— Карай, и без него ще мина. Но ви благодаря.