Все така нерешително жената тръгна заднишком към вратата, излезе и я затвори.
За жалост този келеш Джак не я последва.
Отново извади ножа от калъфа и седна върху писалището, точно над средното чекмедже, с лице към Емъри, чиято уста бе толкова пресъхнала, че той не чувстваше езика си. Все пак успя да изсъска:
— Вие да не сте полудели?
— Ако бях полудял, досега да съм ти разпрал корема. Възпира ме само капчицата здрав разум, която все още имам. Трябва да си благодарен, Емъри. Мога ли да те наричам Емъри? То оставаше да не може, нали сме колеги от университета!
— Махай се от кабинета ми, или…
— Слушай ме внимателно, Емъри, не си в положение да ме заплашваш. Да ти призная, много ми се иска да повикам охраната и да направиш сцена, защото тогава ще разкажа на всички какъв разговор съм чул днес по обед. Седях точно зад теб в съседното сепаре и чух всичко до последната ти измамна дума, всичките ти опашати лъжи!
Емъри се взря в очите му с цвят на стомана и не се усъмни и за миг, че Джак казва истината.
— Помисли си, Емъри! Как ли директорът на банката ще погледне на блудкавия ти разказ, че уж си въртял любов с госпожа Корбет? А другите шефове? Ами колегите? И особено колежките? А съм си отворил устата, а ти е изстинало мястото.
Емъри го знаеше и без каубоя. Ами сега? Какво да стори? Особено пък ако искаше да прави кариера в банката? Не можеше да я напусне, докато не си опечеше работата с „Истпарк“.
— Всички ще повярват на мен, не на теб! — възропта той и издаде нещо като смях, който приличаше по-скоро на звука на шкурка върху циментова повърхност. — Ще ти се изсмеят в лицето, ако почнеш да им дрънкаш такива небивалици!
— За другите не знам, но жените ще ми повярват. Ана Корбет едва ли е първата жена, на която си се натискал и си правил недвусмислени намеци.
— Стига си ми хвърлял прах в очите! Ако наистина смяташе да го направиш, нямаше да ме дебнеш в кабинета. Щеше да ме изобличиш в салона, където да те чуят всички.
— Не го направих само за да спестя на госпожа Корбет притеснението и срама, че името й се свързва с твоето.
— О, колко грижовен си с глухата вдовица! Направо трогателно. Хайде, върви, стани за смях — изсумтя той презрително. — А не чу ли случайно частта за нея и онзи дъртак, свекър й? Старецът я чука от години.
Каубоят присви очи и Емъри се уплаши, че се е поувлякъл. Кой всъщност беше този тип? Откъде се беше взел?
Емъри не знаеше нищичко за него. Беше си глупаво да предизвиква мъж, който все още потупваше по дланта си с острието на ножа — нищо чудно с него да е избивал хора. Банкерът нямаше да се изненада, ако този Джак Не знам кой си наистина изпълнеше заканата си и го заколеше направо тук, в кабинета.
Става Богу, този кръвопиец не се досещаше, че сутринта са го задържали и завели в шерифството именно заради Емъри. В противен случай Емъри досега да се е простил с живота. Каубоят му се бе изтърсил само за да брани честта на Ана Корбет. Дали Емъри нямаше и този път да извади късмет?
Джак го гледа вторачено няколко минути, после извърна очи.
— Хайде, от мен да мине, няма да обръщам внимание на последните ти думи, Емъри, не си струва да си хабя патроните и да те убивам заради такова смехотворно твърдение. И все пак ще ти дам един съвет. Не е зле да спазваш елементарните правила на добрия тон. Мъжете не говорят така за една жена, освен в съвсем тесен кръг.
— Но аз бях в тесен кръг. А ти си подслушвал.
— Да, така си е. А на теб и през ум не ти е минавало, че мога да съм в заведението. Въобразяваше си, че съм зад решетките и не те застрашавам с нищо, нали?
„По дяволите!“ — изруга наум банковият чиновник и проточи врат от яката на ризата, която сякаш го душеше.
— Нямам представа за какво говориш!
— Ох, Емъри, бива ли такова нещо! — рече Джак и поклати глава. — Подлите ти кроежи се провалиха. Шерифът няма никакви доказателства срещу мен и след като ме разпита, си даде сметка, че нямам причина да причинявам такова нещо на Корбет. Настоях или да ме задържат за престъпление, или да ме пуснат да си вървя по живо, по здраво — разпери Джак ръце. — Излишно е да ти обяснявам… И най-интересното е, че Джеси Гарсия изпя всичко.
„Сега вече загазих здравата!“
— След обяда отидох да го навестя. Представих се. Преполовихме бутилка текила, Гарсия започна да се прехласва по ботушите ми. Любимият му вуйчо в Мексико бил прочут обущар. Дали случайно ботушите ми не били правени в Чихуахуа от майстор на име Хулио? — ухили се Джак. — Ясно и просто.
— Нима очакваш да ти повярвам? — изсумтя Емъри.
— О, да, излъгах те — призна си каубоят. — Но лошото за теб е, че ми повярва Гарсия. Е, беше пийнал. Трогна се човекът от спомените за вуйчо си Хулио, който бил починал миналата зима. Започна да ми разправя надълго и нашироко, а аз слушах ли, слушах. Беше раничко за текила, но карай, почерпихме се хубаво и аз намерих приятел за цял живот.