— Сигурен ли сте, че не я искате? Ние с приятелката ми събираме етикетите.
— Сигурен съм. Подарявам ви я.
— Вие сте върхът. Ей сега се връщам с рестото.
Докато разговаряха, Джак взе решение: няма да ходи никъде. Поне докато не хванат братя Хърболд или не ги убият, докато се опитват да ги заловят. Ана сигурно щеше да го изгони от фургона и фермата и той нямаше да й се сърди, ако тя вече не му вярваше. Но Джак нямаше да мръдне от Блуър, докато Карл и Сесил бяха на свобода и имаше и най-малката вероятност да застрашат с нещо нея и Дейвид.
— Заповядайте — рече момчето и му подаде рестото.
— Благодаря за доброто обслужване — отвърна Джак.
— Винаги сте добре дошли. — Младежът кимна някъде зад рамото на Джак и добави: — Не знам накъде сте се запътили, господине, но на ваше място ще се опитам да изпреваря това.
Джак погледна през задното стъкло на пикапа и чак сега забеляза черните буреносни облаци, надвиснали над хоризонта.
— Ама че смотаняци!
Луси дойде при плота с каничка току-що направено кафе.
— Кой, Ези?
— Извинявай за езика, Луси. Гледах телевизора ти. — Беше дошъл тук да си почине от скуката и да пийне едно кафе. Хората вече си тръгваха от работа — отдавна си бяха изпили следобедните кафета. Ези беше единственият клиент в заведението.
Двамата с Луси обсъждаха предстоящия сезон по американски футбол и местния отбор, но Ези държеше под око и телевизора, докато келнерката сновеше между микровълновата печка и машината за кафе. По едно време Ези забеляза, че започва първата емисия на новините по местния телевизионен канал.
Първа бе новината за преследването на престъпниците, които бяха избягали преди цяла седмица, но още не бяха открити. В Северна Луизиана бяха намерените труповете на две възрастни жени, захвърлени на дъното на кладенеца в тяхната ферма. Сега правоохранителните органи в три щата бяха обединили усилия, за да заловят бегълците, а също и Сесил Хърболд и Кони Скагс.
По телевизията даваха пряк репортаж от магистрала, където дежуреха въоръжени до зъби полицаи с патрулна кола. Камерата хвана един как се прозява. Тъкмо заради тях Ези беше изругал.
Луси му сипа още едно кафе, после сложи юмрук на хълбока си и загледа заедно с Ези телевизора.
— На кого викаш „смотаняци“?
— При всички положения не на братя Хърболд.
— Значи според теб полицаите не си вършат както трябва работата?
Той я погледна свъсен.
— Ако избягаш от затвора, ако убиеш петима-шестима души и обереш банка, по магистралата ли ще тръгнеш?
— Божичко, Ези, не знам. Ти тук си спецът по престъпленията!
Той изсумтя. Луси беше единствената, която смяташе така.
— С тези патрули само пилеят време и пари на данъкоплатците.
— А ти какво ще направиш?
Той отпи замислено от кафето.
— На тяхно място — на мястото на братя Хърболд, де, щях да се скрия някъде и да изчакам бурята да отмине. Рано или късно полицията ще се откаже да плаща на хората си да седят със скръстени ръце и да зяпат телевизия. Нещо друго ще отклони вниманието на властите — почука Ези с крив показалец по плота. — Чак тогава ще предприема нещо, не по-рано.
Макар и да не го беше поръчвал, Луси му пренесе парче ябълков сладкиш.
— Искаш ли отгоре сладолед? Или бита сметана? Малко чедър?
— Не, предпочитам го така. — Не му се ядеше сладкиш, но колкото да не я обиди, все пак взе вилицата и отчупи едно парченце. Беше много вкусен, макар че коричката не бе така пухкава, както на сладкишите на Кора. — Познавах тези момчета, Луси. Не бяха кой знае колко начетени, но бяха умни за трима. Обзалагам се на следващата пенсия, че все ще измислят начин да надхитрят полицията. Вместо да залагат капани, в които братя Хърболд няма да се хванат за нищо на света, тези хора можеха да претърсват района педя по педя.
— Голям е, за да го обходят пеша, Ези.
— Знам. И не е обосновано. Всъщност си е невъзможно. Само казвам, че ако искат да ги намерят, трябва да направят това. Ако изобщо ги намерят някога.
— Значи мислиш, че ще се измъкнат?
— Няма да се изненадам. Особено ако, както обикновено, Карл командва парада.
— Какъв срам, ако избягат! Представяш ли си, да убие най-хладнокръвно онези възрастни женици! Ами момчето? — Луси поклати глава: светът съвсем се е побъркал. — Защо не споделиш с някого теорията си, Ези?
— Няма да ме чуят — промърмори той.
— Как така няма да те чуят!
Ези обаче беше сигурен. Беше предложил услугите си на шериф Рон Фостър, който му бе показал вратата. Нямаше намерение да се унижава още веднъж.
— Не съм притрябват на никого, Луси. Според тях мозъкът ми се е размекнат само защото съм стар и грохнат.