— Сега пък си просиш комплименти — засмя се келнерката, после се пресегна през плота и го потупа закачливо по ръката. — Изобщо не си стар, Ези Хардж. И доста има да поживееш, докато грохнеш.
— Не си ме виждала, когато ставам от леглото.
Едва след като изрече думите, се усети, че Луси може да ги изтълкува превратно. Ето на, когато вдигна глава, тя го гледаше разнежено, с премрежени очи. Ези взе с разтреперана ръка чашата с кафето.
— Не съм от най-приятните гледки, повярвай! Кора все ме подиграва, че съм кека.
Вече не гледаше Луси, но усети как тя посърва. Известно време сервитьорката мълча, сетне рече:
— Доста време я няма.
— Да.
— Кога си идва?
— Всеки момент — излъга Ези.
— Аха! — Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Луси се прокашля. — Докато се прибере, на драго сърце ще ти готвя. Само да кажеш!
Ези въздъхна тихичко, че отново са възстановили предишните граници в отношенията си, вдигна очи и се усмихна над синия пластмасов плот на Луси.
— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.
Изяде последното парче от сладкиша, отпи от кафето и стана от стола.
За Луси той беше по-скоро гостенин, отколкото клиент и затова тя го изпрати чак до вратата. Докато Ези си бе говорил с нея, времето се беше променило. Небето бе притъмняло. Вятърът шибаше сенника над входа на кафенето и го издуваше като платно на лодка.
— Май най-после ще вати — отбеляза Луси.
— Да.
— Пази се, Ези.
— Благодаря ти още веднъж за сладкиша.
— Ези! — Той спря и се обърна. Луси мачкаше в ръцете си кърпа за бърсане на съдове. — Завчера, след като си тръгна, онези дърти клюкари… — Тя кимна към масата, където старците се събираха всяка сутрин на сладки приказки. — Казаха, че Карл Хърболд се е зарекъл да убие Делри Корбет.
— Е, вече не може. Тази работа я свърши сърцето на Делри.
— Защо ли е казал такова нещо?
— След като получи присъда за убийството на ченгето в Аркаделия, Карл реши да обжалва. Позволиха му да се обърне към по-висшата инстанция, но той се отказа от дотогавашния си адвокат и помоли Делри да му дадял пари за друг. Делри рече и отсече: като си забъркат тази каша, сега сам ще си я сърбаш! Карл да бъдел благодарен, че не са го изправили пред съд и тук, в окръг Блуър, да отговарял за убийството на Патси Маккоркъл. Карл се закле, че няма нищо общо със смъртта на момичето. Делри го обвини в лъжа и го изобличи пред всички. Момчето направо побесня и започна да сипе какви ли не закани по негов адрес. Загуби делото в апелационния съд и стовари вината върху втория си баща, задето е отказал да му намери по-добър адвокат. Разправяше на всеки срещнат, че ако Делри е обичал него и брат му Сесил, животът им е щял да бъде по-различен.
— А Делри наистина ли е виновен, че са станали такива непрокопсаници?
— Може би. Но само донякъде. Момчетата вече си бяха изпуснати, когато той се ожени за майка им.
Луси погледна празната маса, после пак се извърна притеснено към Ези.
— Старците казаха и че… че Карл се е зарекъл да убие и теб.
— Не им обръщай внимание. Чешат си езиците колкото да минава времето.
— Наистина ли го е казал? — настоя жената.
— Да, каза нещо от този род — потвърди от немай-къде Ези. — Бил рецидивист само защото когато бил дете, съм го вкарвал за щяло и нещяло зад решетките. Заради мен полицейското му досие било дебело няколко пръста и по тази причина съдът в Арканзас му дал толкова тежка присъда.
— Това още те притеснява, нали?
— А, не, Луси! Празни дрънканици! То оставаше да ги взимам на сериозно!
— Не, говорех ти за смъртта на малката Маккоркъл. Още не ти дава мира.
Ези беше изненадан от прозорливостта й. Или наистина му личеше като татуировка? Не му беше приятно, че околните усещат колко му тежи тази стара история, но все пак си призна най-чистосърдечно:
— Сещам се за това от време на време.
Луси дори не трепна, все така вперила в него силно гримирани очи. Уклончивият му отговор явно не я беше задоволил. Голям късметлия беше, няма що — всички жени в живота му притежаваха невероятна интуиция.
— Да, Луси, още ме притеснява. Да ти призная, непрекъснато мисля за това.
— Момчетата така и не си понесоха вината — отбеляза Луси и върху сбръчканото й лице се изписа състрадание към мъките на Ези. — И ти не можеш да го преглътнеш, защото смяташ, че са я убили те.
— Не съвсем, Луси. Вече започвам да си мисля, че не са я убили братя Хърболд.
Вятърът се оказа дори по-силен, отколкото му се бе сторило през прозорците на заведението. Докато вървеше по тротоара към колата, Ези присви очи — вихрушката беше толкова мощна, че вдигаше от канавките облаци пясък. Той държеше с едната ръка шапката върху главата си, а с другата търсеше в джоба си ключовете от автомобила.