По-рано същия ден неколцина ученици от оркестъра на гимназията бяха обиколили една по една колите, спрени в центъра на града, и бяха пъхнали под чистачките рекламни листовки за някакъв благотворителен концерт, които сега се вееха като крилете на рояк яркорозови пеперуди.
По тротоара от другата страна на улицата се носеше надуваемо детско басейнче, изложено допреди малко на разпродажбата пред магазина за домашни потреби. Накрая басейнчето тупна на платното и шофьорът на задаващата се камионетка трябваше да завие рязко, за да не го премачка с гумите си.
Ези се качи в колата и включи фаровете. Макар че до залез-слънце оставаше много време, вече беше тъмно от ниските, препускащи по небето облаци. Покрай него профучаваха мотоциклетисти, които бързаха презглава да стигнат, където са тръгнали, преди да ги е застигнала бурята. Докато пътуваше към къщи, Ези стана свидетел как неколцина от тях се разминават на косъм с катастрофата.
Караше по-предпазливо, отколкото му се искаше. Бурята осуетяваше намерението му да се прибере бързо и да помисли над думите, които най-неочаквано се бе чул да изрича пред Луси.
Но неволно се притесняваше. Започна да мисли като представител на властите, изправен пред природно бедствие, което застрашава обществената сигурност. Не бе изключено да стане наводнение. Трябваше да подготвят пилоните, които да наслагат по ниските кръстовища, да не би някой глупак да се опита да премине през високата буйна вода и да заседне насред улицата. Пожарната команда трябваше да бъде вдигната под тревога, в случай че градът бъде връхлетян от торнадо. Всички служители в шерифството трябваше да бъдат мобилизирани.
По едно време забеляза, че кара с пълна скорост към шерифството — беше забравил, че вече няма работа там. Щеше да стои вкъщи и да наблюдава отстрани как бушува тази, а и всички други бури.
Тъкмо се прибра, и чу в далечината първата гръмотевица, която прокънтя съвсем в унисон с мрачното му настроение. Къщата беше необичайно тъмна. Ези включи осветлението и тръгна през сумрачните стаи, после излезе през задната веранда и прибра под навеса градинските мебели и хибискусите, на които Кора трепереше като на малки деца.
Мина му през ума да й звънне и да я пита дали и в Западен Тексас времето е лошо, дори да я накара да се почувства малко гузна, задето я няма да сподели с него самотната вечер.
Но не му се искаше тя отново да го отреже. Поне засега. Накрая, ако се наложеше, щеше да я моли на колене, щеше да й дава обещания, които сигурно нямаше да изпълни, щеше да направи всичко, само и само тя да се върне вкъщи. Но тази вечер не беше в настроение да го стори.
Последния път, когато й се бе обаждал, Кора бе попарила всичките му плахи опити да отвори дума за помирение. И не само това, не им беше обърнала внимание, беше го прекъсвала всеки път, когато Ези се бе мъчил да заговори за тях двамата. Вместо да го утеши, му беше губила времето и му бе харчила парите с този извънградски разговор да му приказва за погребението на Делри Корбет и за храната, която Ези трябвало на всяка цена да занесе на Ана.
Може би още от самото начало той е бил на косъм да разбули случая. Може би, след като откриха в неговия окръг трупа на мъртвото момиче, той се е изкушил да направи прибързано, макар и логично заключение. Може би му се е искало убийството да е извършено от братя Хърболд, защото рано или късно те неминуемо щяха да извършат нещо ужасно и да оставят подире си труп. Беше само въпрос на време. Ези просто беше изпреварил събитията, и толкоз.
Братята имаха доста сериозно алиби: бяха пътували с автомобила си към Аркаделия. Бяха ги заснели с охранителните камери, докато рано на другата сутрин са извършвали там кражбата в магазина. Но Ези бе решил, че именно те са извършили убийството, и бе нагодил фактите така, че някак да се вместят в хипотезата му. Все едно да накараш жена да ходи с обувки трийсет и седми номер, когато тя всъщност тя носи трийсет и осми номер.
Карл се кълнеше, че е невинен, и това открай време притесняваше Ези. Тъкмо това бе мъничкото камъче, което преобръщаше каруцата му. Защо Карл се перчеше с всички други злодеяния, които бе извършил, а отричаше категорично да си е тръгвал онази вечер от заведението „Вагън Уийл“ заедно с Патси? Според Ези той просто му правеше напук. Ами ако не беше така? Ами ако поне веднъж в опропастения си живот Карл казваше истината?
Онова, което притесняваше Ези най-много, бе, че ако Карл и Сесил не са си тръгнали онази вечер с момичето, значи то е било с някой друг. Значи някой друг е завел Патси на реката, възползвал се е от нея като жена и я е оставил мъртва в тръстиката. Значи някой друг знае отговорите на въпросите, над които Ези си блъскаше главата вече близо четвърт век.