Майрън се ухили, при което се оголиха грозните му зъби. Карл потрепери.
— Божичко, Майрън. Знаеш ли какво е това четка за зъби…
Изстрелът прокънтя в бунгалото като свистящ камшик. Карл и Майрън се проснаха на пода по корем, за да се прикрият.
Дейвид се прицели с пръстчета към тавана, уж че стреля с лазерно оръжие по извънземните, които го нападаха на цели орляци. Бяха слузести, гадни грозотии с носове, от които се стичаха сополи, и с космати брадавици по главите. Бяха с ципести ръце и дълги езици, които те убиваха на място, защото по тях имаше отрова. Дори рейнджърите не бяха в безопасност. А Дейвид беше тъкмо такъв — рейнджър. Не, беше предводител на рейнджърите, най-храбрият сред тях. Извънземните си умираха от страх.
— Бум! Бум! — започна да стреля малчуганът с лазерното оръжие и направи на пихтия главатаря на извънземните.
После ги изби всичките до крак.
— Тук рейнджър ХТ—3, обаждам се от база 009. Къде се намирате? Чувате ли ме? — Момченцето нагласи върху главата си въображаемите слушалки. — Задачата е изпълнена.
Погледна майка си, която лежеше с гръб към него. Одеве беше слязла в хола да му каже да легне и да поспи. Дейвид бе започнал да я убеждава как ли не, че не е уморен, че следобед спят само бебетата, че децата по телевизията никога не спят следобед. А камо ли пък рейнджърите. Но рейнджърите си нямаха и майки, които да ги гледат нацупено и с това да им намекват, че ако не слушат, зле им се пише.
Ето защо Дейвид последва майка си на горния етаж, като повтаряше „по дяволите“, „дрън-дрън“, „задник“, все грозни думички, които тя не чуваше.
Ето едно от хубавите страни на това майка ти да е глуха. Можеш да си говориш каквото ти скимне и тя няма да разбере. Или да се преструваш, че спиш, докато тя задреме, и после да изстрелваш ракети и да издаваш звуци, без тя да се събуди просто защото не ги чува.
Но Дейвид беше изтребил всички извънземни и сега скучаеше.
Преброи на глас до сто, както майка му го беше научила наскоро. После се опита да преброи от сто до едно, но стигна някъде до седемдесет и пет и му омръзна.
Започна да цъка с език, за да види колко силно може да го прави. Преди, цъкаше ли пред дядо си, той се ядосваше и му казваше да престане, било невъзпитано и дразнело. Виж, на Джак не му пречеше. Двамата с Дейвид дори си направиха състезание кой ще цъка с език по-силно. Джак цъкаше много силно. По-силно от всички останали.
При мисълта за Джак Дейвид отново се натъжи и дори му се приплака, но той си каза, че няма да плаче, защото не е някое ревливо бебе. Завъртя се на другата страна и се загледа в близкото пространство. Майка му беше казала, че Джак може и да не се върне, и Дейвид се страхуваше, че тя ще се окаже права: по телевизията, ако полицаите отведяха някого, той почти никога не се връщаше. Или го убиваха, или го пращаха в затвора, или нещо друго.
Дейвид направо не знаеше какво ще прави, ако Джак не се върнеше. Пак щеше да стане същото, както преди да дойде Джак, само дето нямаше да го има и дядо. Щяха да са само те двамата с майка му.
Майка му си беше добричка. Готвеше му вкуснотии. Играеше с него на разни игри и не се сърдеше, ако спечелеше той. Ако Дейвид се разболееше, тя го слагаше върху коленете си и го люлееше, макар и да твърдеше, че вече е станал голям почти колкото нея. Ако ли пък той се уплашеше, се гушваше до мама и отпускаше глава върху нея там, където тя беше най-дебела.
Но майка му си беше момиче. Вечно се притесняваше да не би Дейвид да се удави или да си извади окото, или да си счупи врата и не знам още какво. Ако тя беше наблизо, Дейвид не можеше да мишка навън. Тя се мръщеше и ако гой пърди. Според момичетата най-ужасното нещо на този свят е да пърдиш. Най-малкото според мама.
Днес, когато Дейвид се разплака, че Джак си е отишъл, майка му каза, че щом тръгнел на училище, изобщо нямало да се сеща за него. Било много интересно всеки ден да ходиш на училище.
Тя се усмихна така, че се видяха всичките й зъби, и му каза:
Ще се научиш да четеш.
Дейвид й напомни, че вече знае да чете.
Ще се научиш да четеш по-добре. И ще се сприятелиш с много момченца и момиченца на твоя възраст.
Дейвид тайничко си мечтаеше да има приятел. Веднъж мама и дядо се скараха дали да ходел на забавачница. Дейвид не успя да разчете всички знаци, но повечето ги разбра. Надяваше се майка му да надделее и той да тръгне на забавачница, и да си играе с другите деца. Но дядо му отсече, че майка му щяла да го научи на всичко, което той трябвало да знае, и не му трябвало да ходи на никаква забавачница, понеже скоро щял да тръгне на училище.
Когато тръгнеше на детска градина, сигурно щяха да го включат в отбора по футбол. И той щеше да се представи добре. Тичаше много бързо. Вероятно щеше да ходи и на рождени дни, точно както децата по телевизията. Но не беше много сигурен какво се прави на рожден ден. Ами ако другите деца не го харесаха? И откажеха да го вземат в отбора по футбол? Можеха да решат, че е глупав и не знам си още какво.