От пороя, бликнал внезапно след няколкомесечната суша, пътят бе станал опасно хлъзгав. Пикапът поднесе, когато най-сетне Джак стигна портата и удари спирачки. Успя все пак да спре на около трийсетина метра от вратата, даде на задна, после превключи скоростта и профуча под металната арка.
Първата мисъл, хрумнала му, след като видя къщата, бе, че всички прозорци са тъмни. Защо ли лампите не светеха? Дали Ана и Дейвид бяха тук? Или Ана се е притеснила от задаващата се буря и е заминала за града, за да изчака да отмине най-страшното? Може би беше у Марджори Бейкър?
Джак не губи време да затваря портата. Още щом угаси двигателя, изскочи от пикапа и се завтече по предното стълбище към верандата. Не си направи труда да натиска звънеца. Отвори вратата и вятърът я подхвана, изтръгна я от ръката му и я запрати с все сила о вътрешната стена.
Трясъкът бе толкова силен, че да събуди и мъртвите, но въпреки това Джак извика колкото му глас държи:
— Ана! Дейвид!
Втурна се в хола. Беше празен, телевизорът не работеше. Джак хукна да обикаля една по една стаите и да вика Дейвид. В кухнята отвори вратата на мазето и надзърна, но не видя дори най-долните стъпала, толкова тъмно беше долу. А и ако се бяха скрили там, Дейвид щеше да се обади.
— По дяволите, къде сте?
Върна се във входното антре и се завтече нагоре по стълбите за втория етаж, като взимаше стъпалата по две-три наведнъж. В стаята на момчето нямаше никого. Джак хукна към стаята на Ана и нахълта като хала през вратата. Младата жена лежеше на кревата.
— Ана! — извика той, после прекоси с три скока стаята и разтърси младата жена.
Тя скочи като ужилена — явно беше ужасена, че я будят толкова рязко от дълбокия сън. Дишаше тежко и примигваше, стъписана, че вижда Джак в стаята си, надвесен над леглото й. Той си даде сметка, че сигурно прилича на обезумял, затова вдигна ръцете си с дланите нагоре.
— Къде е Дейвид?
Ана погледна намачканите завивки до себе си и се сепна.
— Задава се буря — обясни й Джак. — Трябва да намерим Дейвид! Побързай!
Ана може би не разбра припрените думи, изречени на един дъх, но все пак схвана, че няма за кога да се бави, стана от леглото и последва Джак към вратата. Провериха в стаята на Дейвид, надзърнаха на тавана, в гардероба в стаята на момчето, под леглото му. От него нямаше и следа.
— Къде може да е? — попита Джак и я стисна за раменете.
Тя поклати трескаво глава.
Като се блъскаха, двамата се втурнаха надолу по стълбата.
— Вече проверих и тук, но нека погледнем още веднъж — прикани Джак, като гледаше Ана право в лицето, така че тя да разбере всяка негова дума. — Аз ще претърся тази част на къщата. Ще се срещнем пак тук.
След по-малко от минута двамата отново бяха в антрето. Ана се хвана за главата. Беше на ръба на истерията. Джак изскочи на верандата, отиде в единия й край и погледна на северозапад.
И го видя.
Гневния пръст на разрушението, спуснал се от завесата на облаците.
— По дяволите!
Сграбчи Ана за ръката и скочи от верандата, като дръпна след себе си и младата жена. Тя успя да се приземи на крака. Джак се завтече към убежището, което Делри беше прокопал в случай на смерч — знаеше, че е в другия край на ограденото пасище. Старецът му го беше показал малко след като го бе взел на работа.
Джак видя, че конете са ужасени, и съжали, че не може да им помогне, но тук, на ограденото пасище, те бяха в по-голяма безопасност, отколкото в конюшнята, която можеше да се срути и да ги затисне. Но дори и навън конете да не бяха в безопасност, Джак трябваше да се погрижи най-вече за Ана и Дейвид.
Но Ана не искаше да му помогне. Щом наближиха убежището, тя застина като попарена — отказваше да се помръдне.
— Слизай долу! — изкрещя той, за да надвика воя на вятъра. — Аз ще намеря Дейвид.
Младата жена се отскубна от ръката му и хукна, но не към убежището, а в обратната посока.
— По дяволите! — изруга Джак и се завтече след нея.
Тя стигна при конюшнята броени секунди преди него и се замъчи да отвори тежката метач на врата. Вятърът рошеше косата й и издуваше роклята й. Дъждовните капки се забиваха като иглички в гърба й, но Ана не мислеше за нищо друго, освен как да намери сина си. Джак я изтика и вкопчи пръсти в ръчката на вратата.
— Дейвид! — извика, свил на фуния длани около устата си. — Дейвид!
Притича по пътеката в средата на конюшнята, като надзърташе във всеки бокс и в помещението за такъмите, стигна другия край на пътеката, а момчето го нямаше и нямаше. Джак отвори задната врата.
— Божичко!
Не го извика. Изрече го по-скоро като молитва.