41
Халата вече се е превърната в истинско торнадо, но като че ли още не можеше да реши дали да си остане високо във въздуха или да се развихри на земята. От секунда на секунда ставаше все по-бърза и мощна, фермата се падаше точно на пътя й. Джак и Ана разполагаха може би с минута-две. Дори с по-малко.
Докато Джак се опитваше да осмисли бедата, в която са изпаднали, Ана го избута от пътя си, изплъзна му се, когато той се пресегна да я хване, и хукна през голото поле право към фургона.
Джак се втурна подире й, настигна я и продължи да тича презглава нататък. Стигна при фургона и тутакси заблъска с все сила отстрани по алуминиевата конструкция, после се завтече към вратата и в стремежа си да я отвори по-бързо за малко да я откачи от пантите.
— Дейвид! Дейвид!
Момченцето се беше сгушило в ъгъла на тясното, прикачено към стената легло.
— Ще ми се карате ли? — попита то с тракащи зъби — беше сковано от ужас.
Джак го гушна и го вдигна на ръце.
— Не, мой човек, няма да ти се караме. Радвам се, че те виждам!
Ана тъкмо влизаше във фургона, когато той скочи заедно с момченцето през отворената врата.
— В убежището!
Този път тя не се поколеба, не започна и да спори — начаса смени посоката. Тримата хукнаха пак през полето покрай конюшнята. Разстоянието никога не им се беше струвало толкова голямо. Уж тичаха презглава, а Джак имаше чувството, че тъпчат на едно място. Накрая все пак стигнаха при подземното убежище.
Дейвид се беше вкопчил във врата на Джак и той остави Ана да отвори вратата. Но на нея й беше трудно: едва я беше повдигнала, когато вятърът я блъсна и я затръшна. Джак погледна през рамото си. Смерчът се беше снишил и прокопаваше бразда през полето, което току-що бяха прекосили. По-бързо, отколкото можеше да улови зрението му, халата изтръгваше от пръстта подпорите на оградата и ги всмукваше нагоре във вихъра. Звукът беше ужасяващ.
Ана се спусна надолу по стълбите пред него и Дейвид. Джак й подаде детето, после с все сила вдигна вратата, за да я затвори. Сякаш цяла вечност си игра на война с майката природа, показала най-страховития си и кръвожаден облик. Вихрушката сваляше лист по лист ламаринения покрив на конюшнята. Един от листовете профуча покрай Джак. Ако беше минал само десет крачки по-близо, щеше да го разреже на две.
Стиснал зъби, той напъна сетни сили и успя да вдигне вратата, после слезе долу и я затръшна едва ли не върху главата си. Залости я отвътре.
Озовал се в гробовната тишина и непрогледния мрак, загуби равновесие и залитна надолу по циментовите стълби.
— Джак!
Той се насочи към треперливото гласче на Дейвид. Но усети ръката, която Ана му бе протегнала, за да му помогне да слезе в тъмнината. Стиснал дланта й, той заслиза пипнешком, много предпазливо, докато не докосна крачето на Дейвид, рамото на майка му, косата й, бузката на момчето.
Прегърна ги закрилнически, сякаш за да ги зашити от бурята, бушуваща навън. Ана зарови глава върху едното му рамо, Дейвид — върху другото. Той ги прегърна и ги притисна до себе си. Смерчът запокитваше срещу вратата на убежището какви ли не предмети, Дейвид хлипаше ужасен. Ана също бе усетила вибрациите и трепереше.
Джак ги успокояваше през шепот: знаеше, че момчето ще го чуе, и се надяваше, че макар и Ана да не може да го чуе, ще се поуспокои от дъха му върху косата си. Младата жена бе отпуснала доверчиво длан върху бедрото му. Дейвид го стискаше с юмруче за ризата. И Джак разбра, че те са единственото, което има значение. Както и това, че разчитат на него и му се доверяват. Всичко друго сякаш се стопи.
На гърлото му заседна буца, толкова развълнуван беше. Замижа, за да прокуди от спомените си своето самотно минало. Притисна още по-силно до себе си Ана и Дейвид. Тяхната близост, топлината им сякаш се плисна по цялото му тяло. Щеше да помни до сетния си дъх този миг. Никой не можеше да му го отнеме. За пръв път през живота си той изпитваше любов.
Можеше да ги прегръща така цяла вечност, но по едно време Дейвид стана неспокоен и се опита да се отскубне.
— Това смерч ли беше, Джак?
Неохотно той пусна детето и Ана и приклекна.
— Точно така, смерч.
— Мале, като на кино! — възкликна Дейвид — сега, когато опасността бе отминала, на него започна да му става интересно. — Според теб съборил ли е къщата? Ами ако е грабнал кравите и ги е отнесъл?
— Надявам се, че не — засмя се Джак.
Ана намери пипнешком в тъмното ръката му. Опъна пръстите му и изписа върху дланта няколко букви:
— С… в… е… т… Светлина ли? Светлина. — Джак я потупа по коляното, за да й покаже, че я е разбрал. — Дали тук има лампа, Дейвид?