— Виси от тавана.
Мъжът се изправи и затърси пипнешком крушката. Намери късото шнурче, дръпна го и примига срещу внезапно блесналата светлина.
— Олеле! Вижте какъв паяк! — възкликна Дейвид.
Но Джак гледаше Ана, която пък гледаше него, и макар тя да приличаше на мокро коте, той си помисли, че никога не е била по-хубава. Подгизналата блуза бе прилепнала прелъстително към кожата й и не скриваше нищо. Със завидно кавалерство Джак вдигна отново очи към лицето й, което беше приказно хубаво. Колкото и неугледен да се чувстваше, нещо в погледа й му подсказа, че й тя не може да му се нарадва.
— Ей, Джак! Джак!
— Остави паяка на мира, Дейвид — отвърна той разсеяно. — Това тук е неговата, а не нашата къща.
— Знам, но той пълзи към мама.
Откъснат от унеса си, Джак махна паяка от стената зад Ана и се огледа. Таванът на убежището беше само някаква си половин педя над главата му. Доколкото можеше да прецени, помещението беше три и половина метра дълго и два и половина широко, покрай двете стени имаше тесни кушетки. На една от тях седеше Ана. Дейвид се беше изправил, за да поразгледа.
Покрай стената в дъното имаше няколко полици, по които бяха наредени свещи и кибрит, електрически крушки, консерви и отварачка, бурканче с фъстъчено масло, херметично затворен буркан с опаковка сухари, бутилирана вода и голям фенер с резервни батерии.
В другия край бяха стълбите, водещи нагоре към вратата, разположена под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Джак изкачи стъпалата и долепи ухо до вратата. Извърна се към Ана и каза:
— Според мен най-лошото е отминало. Но вали като из ведро, чувам и гръмотевици. Не е зле да поизчакаме още малко.
Дейвид му преведе знаците, които правеше майка му:
— Мама каза както прецениш, Джак.
— Добре. Ще поостанем още малко.
— Виж колко подредено е — отбеляза малчуганът и започна да подскача. — Защо не спим тук?
— Едва ли ще се наложи.
— Жалко! — въздъхна малчуганът, но бързо се окопити от разочарованието и попита: — Завинаги ли се върна? Защо полицаите те отведоха? Мъчно ли ти беше за нас?
Ана плесна с ръце и повика Дейвид. Погледна го строго и той мигновено се укроти. Увесил нос, пристъпи плахо към кушетката и застана пред майка си.
Тя вдигна брадичката му и започна да прави знаци. Очите му се напълниха със сълзи. Джак видя, че долната му устна трепери.
— Не исках да те плаша до смърт, мамо. Просто не ми се спеше и си мислех за Джак, и как ми се иска да се върне, и че ако отида във фургона и пренеса някои от нещата му в моята стая, когато се върне да си ги взема, непременно ще го видя и ще го помоля да остане при нас.
Ана го изслуша, после пак му се скара със знаци. Сега вече Дейвид плачеше.
— Знам, че съм излязъл извън оградата, но как иначе щях да отида във фургона! Нямах представа, че се задава торнадо. Не знаех, че ще се събудиш и ще си помислиш, че съм изчезнал и дори са ме отвлекли. Ще ми се сърдиш ли? Извинявай!
Хлапето затули очи с ръката си и захлипа още по-силно. Ана го притегли до себе си и също се разрида. Двамата си поплакаха на воля, после младата жена пак започна да прави знаци.
— Три дни! — извика момченцето.
Джак го попита какво става.
— Забранява ми да гледам телевизия цели три дни.
— Мен ако питаш, се отърва леко. — Изненадан, че Джак не е на негова страна, Дейвид понаведе глава и го погледна. — Нарушил си няколко правила, Дейвид. Най-лошото, което си направил, е, че си уплашил майка си. Майките трябва да знаят къде са децата. Това е правило номер едно.
— Знам — промърмори смутено той. — Мама изпада в ужас, ако не съм й пред очите.
— Тоест, знаел си, че не бива да излизаш?
— Да.
— Не го прави повече.
— Няма.
— Обещаваш ли?
— Да.
— А сега обещай и на майка си.
Дейвид направи знака. Ана му се усмихна, за да му покаже, че му е простила, и избърса солените вадички от сълзите по бузките му.
— А сега може ли да вечеряме? — попита момченцето.
Джак и Ана се засмяха.
Докато мажеха сухарите с фъстъчено масло, единствената лампа угасна.
Ези вървеше пипнешком от стая на стая с надеждата да си спомни къде Кора държи фенерчето за извънредни ситуации като тази. Досрамя го, че уж е бил пазител на реда, а не е подготвен. Не биваше да го допуска.
Когато токът угасна, той беше изненадан само, че не е спрял по-рано. Буреносните облаци напредваха на югоизток през Източен Тексас, сблъскваха се с по-топъл и влажен въздух, нахлуващ откъм Мексиканския залив, и така се зараждаха гръмотевични бури, прерастващи в смерчове и торнадо. Метеоролозите едвам смогваха да предупреждават, че се задават опустошителна градушка, силен вятър и проливни дъждове.