Ези изруга — беше си ударил крака в ъгъла на кухненската маса. Блесна светкавица и той успя да стигне в заревото й до килера — тъкмо напипа на един от рафтовете фенерчето, когато телефонът иззвъня. Батерията на фенера беше изтощена.
— Дявол го взел! — изруга отново той и се пресегна да вдигне слушалката. — Ало!
— Търся шериф Хардж — каза някаква жена.
— Аз съм — отвърна Ези — вече не беше шериф, но реши, че не си струва да уточнява тази малка подробност.
— Дъщеря съм на Паркър Джий. Той почина днес сутринта.
Както стоеше в тъмната кухня, озарявана само от светкавиците, от които всичко изглеждаше някак нереално, Ези трябваше доста да се понапъне, за да прехвърли множеството имена в паметта си и да се сети кой е Паркър Джий.
Спомни си за пациента в болницата за белодробни заболявания. За бившия барман със сприхав нрав, с жълти от тютюна пръсти, пресипнал глас и мъчителна кашлица. Беше учуден, че Джий е изкарал толкова дълго.
— Моите съболезнования, госпожо.
— Сам си го търсеше. До последния си ден пушеше като комин. Представяте ли си?
Както личеше, дъщерята не обичаше много баща си. В гласа й се долавяше по-скоро огорчение, отколкото покруса. Ези разтърка удареното място върху бедрото си и попита:
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Помоли ме да ви предам нещо, но да ви призная, то е лишено от всякакъв смисъл.
— Слушам ви.
— Познавате ли човек на име Флинт?
Ези запуши другото си ухо с пръст, за да чува жената през тътена на гръмотевиците, от който стъклата по прозорците дрънчаха.
— Флинт ли? Това малкото или фамилното име е?
— Не знам. Баща ми каза: „Предай на Хардж да намери Флинт.“ Това и правя. Последните дни го тъпчеха с болкоуспокоителни. Беше като в унес. Не познаваше ни мен, ни децата. На ваше място не бих си блъскала особено главата какво означава това. Вероятно нищо. Погребението е вдругиден, ако ви интересува.
Жената му каза къде и кога ще бъде погребан баща й, после се сбогува и затвори. Ези нямаше намерение да ходи на погребението. Мъжът не му беше симпатичен. Единственото, което ги свързваше, беше убийството на Патси Маккоркъч. Странното съобщение явно се отнасяше за него. Но какво ли е искал да му каже Джий? Дали в архива по случая се споменаваше за Флинт, за кремък? Ези не помнеше. Дали в предсмъртния си час Джий не се е сетил, че онази вечер в заведението е имало още един посетител? Мъж на име Флинт?
Ези предполагаше, че става въпрос за мъж. Ами ако беше жена?
Телефонът иззвъня отново.
— Ези?
От пукота на статичното електричество по линията той не чуваше почти нищо, но все пак разбра, че този път не се обажда дъщерята на Джий.
— Да! Кой е?
— Рон Фостър. Предложението ти още ли е в сила? Тази вечер на драго сърце ще се възползваме от услугите ти. Можеш ли да…
Линията се разпадна и прекъсна новия шериф насред изречението, но Ези го разбра. Не се налагаше да го канят два пъти.
Сякаш внезапно надарен с отлично нощно виждане, той се придвижи с лекота до кабинета и отключи едно шкафче, откъдето извади пушка и пистолет в кобур, както и патрони.
В гаража намери опипом и дъждобрана — висеше, където го бе оставил последния път, когато го бе носил. Метна го заедно с оръжието на предната седалка на линкълна. Изключи механизма за автоматично отваряне на вратата и я вдигна ръчно. Едвам се задържа на крака — толкова силни бяха шибащият вятър и дъждът.
Докато изкара колата на улицата и се насочи към града, заваля град — беше едър като лимони и барабанеше с все сила по предното стъкло на автомобила. Ези не си направи труда да включва чистачките. Щяха да бъдат напълно безсилни срещу такава метеорологична ярост.
Но все пак пусна фаровете и те се отразиха в леещия се като из ведро дъжд и град, превръщайки ги в надиплена лъскава завеса. Реши, че е по-добре да ги изключи. Не виждаше и на две крачки пред автомобила и пъплеше като костенурка по линията в средата, защото канавките бяха наводнени.
Беше на доста пресечки от шерифството, когато завиха сирените. Отначало не ги чу заради тътнещата хала, но щом осъзна какво означава този звук, спря колата насред улицата. Пожарната пускаше сирените само ако се задаваше торнадо.
— Божичко, Кора, да беше видяла отнякъде старото си момче!
Облече дъждобрана, който в такава буря щеше да го предпази точно колкото предпазва продупчен презерватив. Пое си дълбоко въздух, отвори вратата и слезе от колата — изпаднала в гневен пристъп, природата веднага го притисна в зловещата си прегръдка.
Ези вдигна ръце, за да предпази поне малко очите си. Градушката го шибаше от всички страни. Едно от ледчетата го удари по слепоочието и той извика от болка. Залитна и се запъти тичешком към канавката успоредно на улицата. Тя вече се беше превърнала в река, но все още не бе преляла Ези трябваше на всяка цена да намери някаква падинка, пък била тя и съвсем малка…