Нямаше за кога да умува. Макар да беше на седемдесет и две години, никога не бе изживявал торнадо, затова пък беше гледал документални филми. Веднага разпозна звука.
Просна се в канавката, като държеше главата си над разбунената вода само колкото да диша.
Следващите няколко минути сякаш продължиха цяла вечност.
По едно време любопитството на Ези надделя и той подаде глава. Тъкмо погледна над водата, и камбанарията на черквата при следващата пресечка се разлетя на милион ситни трески и късчета метал. Камбаната беше всмукана от вихъра и заби така, сякаш възвестяваше края на света.
Сградата на окръжната данъчна служба бе изравнена със земята.
Халата вдигна една кола, завъртя я няколко пъти във въздуха и я запокити обратно на земята. Тя се смачка като тенекиена кутия.
Няколко дървета бяха изкоренени — да си речеш, че великан си плеви градината.
Прозорците се чупеха с взривна сила и Ези се надяваше хората вътре в сградите да са се скрили и да не са пострадали от разхвърчалите се стъкла.
После съгледа крана, каквито строителните предприемачи държат по строежите. Напредваше по улицата. Първото, което хрумна на Ези, беше: „Какъв смешен начин да умреш!“ Голям като покрит вагон, той се носеше право към него със скоростта на препускащ товарен влак.
Ези изкрещя като обезумял и пъхна главата си под водата.
Онази проклетия мина точно над него. Той се размина на косъм със смъртта само благодарение на това, че се бе свил в падинката в канавката.
Но известно време не го знаеше. Чак когато торнадото прекоси открай докрай с шеметна разрушителна сила града и продължи нататък, Ези изпълзя досущ някаква първобитна форма на живот от канавката. Седна на склона и се огледа.
Кранът се беше блъснал в един дъб на двайсетина метра от него. Беше се увил около дънера като впит ръкав. Там, където допреди малко се бяха възправяли сгради, не бе останало нищо, освен купчина развалини. Прелестни стари дървета бяха повалени и сега стърчаха грозно с корените нагоре. Черковната камбана се беше приземила на паркинга на един цветарски магазин и беше сплескала табелата.
Ези се изправи бавно. Коленете му се подкосиха. Той се подпря с ръце на тях, наведе се и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Докосна плахо слепоочието си и дръпна окървавени пръсти. Леденото зърно от градушката беше разкъсало кожата и му бе оставило цицина колкото яйце. Инак Ези като че ли не беше пострадат.
Огледа разрушенията по улицата и си даде сметка, че днес жителите на окръга наистина ще имат нужда от него. Колкото по-скоро запретнеше ръкави, толкова по-добре. Върна се бавно при колата, която се бе отървала само със счупено задно стъкло. Седна зад волана, затвори вратата, обърна се още веднъж да погледне крана и поклати притеснено глава.
Би трябвало да е мъртъв.
Благодари на Бога, че още е жив, и се запита защо ли е бил пощаден.
Не беше от най-набожните. Всъщност гледаше с големи подозрения на богословието, затова и Кора току изпадаше в пристъпи на отчаяние и непрекъснато се молеше за него.
Този път обаче Ези беше наясно с нещата. Който, каквото и да беше този Бог, той бе милостив. Тази вечер беше подарил живота на Ези. И той знаеше защо: не бе изпълнил своето предназначение, не си беше свършил работата тук, на тази земя. Още не му беше дошло времето да я напуска.
Тази вечер бе получил още една възможност.
И още една следа.
42
Джак изхлузи мокрите ботуши, по които бяха полепнали кал и конски фъшкии, и ги остави заедно с чорапите в килера.
Когато токът в подземното убежище спря, той бе намерил пипнешком върху рафтовете фенерчето. Като си светеше с него, запали няколко свещи. Тримата с Ана и Дейвид бяха прекарали в убежището още половин час, докато не решиха, че ветровете най-после са се укротили, и по вратата се чуваше само трополенето на поройния дъжд.
Когато отвори вратата, дъждът го плисна и го намокри до кости, но онова, което му направи най-силно впечатление, бе, че температурата видимо се е понижила. Беше паднала с пет-шест градуса. Въпреки дъжда въздухът ухаеше на свежо и беше прохладен. Бурята се беше пренесла към Луизиана. Светкавици прорязваха небето.
Излязоха от скривалището и Джак и Ана с облекчение забелязаха, че къщата си стои на мястото.
— Изглежда непокътната. Хайде да проверим!
Джак вдигна Дейвид на ръце и двамата с Ана хукнаха под проливния дъжд, като внимаваха да не стъпват в най-дълбоките локви. По едно време след цялото напрежение и притеснения ги напуши смях, на който дадоха воля. Когато стигнаха къщата, се свлякоха на стъпалата на предната веранда, мокри до кости и отмалели от смях.