Нападателят й рече:
— Майка ти не ти ли е казвала, че е неучтиво да не обръщаш внимание на хора, които ти говорят?
Ана продължи да го гледа вторачено. Мъжът побутна Дейвид пред себе си и се приближи към младата жена.
— Какво ти става, сладурче? Да не си си глътнала езика?
Тя продължи да стои като вкаменена. Непознатият тикна лекичко дръжката на пистолета в корема й.
— Хайде! Говори! — После свали пистолета и го потърка о венериния й хълм. — А на бас, че мога да те накарам да говориш! — После сниши мръснишки глас и добави през шепот:
— Дори да крещиш.
— Глуха е — изграчи Джак тихо, но мъжът го чу и се извърна рязко към него. Погледна го лукаво, с присвити очи.
— Глуха е. Не може да говори — повтори прегракнало Джак.
Студените очи се присвиха още по-мнително, но чаровната усмивка продължи да играе върху устните на мъжа.
— Я не ме лъжи! Не те съветвам!
— Глуха е.
За изненада на Джак непознатият отметна глава и се засмя, при което се видяха правите му бели зъби.
— Не знаех дали да вярвам, а то какво се оказа! Било истина! Брат ми каза… Ох!
Най-неочаквано той изкрещя от болка и изблъска Дейвид встрани. Размаха ръка и огледа червените следи от зъби по дланта си.
— Ах малък пикльо такъв! Ще те науча аз теб кого ще хапеш! — извика човекът и пристъпи страховито към детето.
— Не! — изкрещя Джак.
Ана изпищя.
— Остави майка ми на мира! — извика и Дейвид, а мъжът го сграбчи отпред за блузката и го събори на пода.
Малчуганът започна да го удря по ръката и да го рита. Няколко минути непознатият беше погълнат от това да го укротява.
Джак се уплаши, че в суматохата пистолетът ще гръмне, напрегна се, изправи се и залитна към мъжа и боричкащото се дете.
— Не се приближавай! — изкрещя въоръженият, после забучи пистолета в гърдите на Джак и бутна разплаканото момче към Ана, която го притисна до себе си.
Джак си помисли, че има два избора. Да умре като храбър глупак или да проумее, че Ана и Дейвид няма да спечелят нищо, ако го застрелят. Идеше му да скочи и да нападне този негодник. Но какво щеше да постигне, ако той му теглеше куршума?
Затова си наложи да се дръпне. Мъжът се ухили и разкърши рамене, сякаш се бяха схванали.
— Сега вече ми харесваш! Излишно е да се вълнуваме.
— Аз не се вълнувам — отвърна спокойно Джак.
— Чудесно. В такъв случай няма проблеми, нали така? Не би трябвало да има. Нали сме рода! Бях поел на юг и по едно време си рекох: „Бива ли такова нещо, да не се отбия да видя снахата и племенника!“ — ухили се той на Ана. — Е, слава Богу, нямаме кръвна връзка — огледа я мъжът от глава до пети. — Дийн е имал добър вкус. До каквото и да се докоснеше това дете, го превръщаше в злато, честен кръст! И с теб не се е изложил.
— Какво искаш, Хърболд?
Човекът се извърна към него.
— Не ти влиза в работата! — Но после суетността му надделя и той понаведе глава. — Обърна се към мен на име. Познаваш ли ме?
— Че кой не те познава!
Карл прихна и се поклони лекичко.
— Да де, нали съм телевизионна звезда! — После допълни, без да оставя време на Джак да каже нещо: — Я да видим дали ще се досетя! Ти си човекът, дето се представя за наемен работник.
Джак продължи да мълчи.
— Точно така, Сесил ми спомена за теб.
— А каза ли ти за Делри?
— Че е с единия крак в гроба ли?
— Да. Вече почина.
— Починал ли? — погледна го невярващо Карл.
— Мога да ти покажа некролога във вестника — предложи Джак.
— Не се налага. — Той прокара пистолета по бузата си, сякаш го сърбеше. — Мед ми капна на сърцето. Откога чакам този негодник да се попържи в ада! — Известно време Карл се наслаждава на тази мисъл, после отново насочи вниманието си към Джак. — Теб какво те засяга?
— Изобщо не ме засяга.
— А, Сесил ми каза друго. Според него си бил ченге. Дори агент на ФБР.
Джак само дето не се изсмя, но болката в хълбока го проряза отново и той изстена.
— Сесил се е заблудил.
Карл очевидно не му повярва.
— Да де, ти не си нищо друго, освен наемен работник.
— Точно така.
— И след като Делри е хвърлил топа, си решил да сложиш ръка на всичко тук.
— Няма такова нещо. Ще остана, докато госпожа Корбет си стъпи на краката.
Карл пак се изсмя и го изгледа, след това премести очи към Ана и отново към него.
— Нещо не ми се вярва. Както гледам, сте си много близки. Ходите си на излети и така нататък — проточи той и кимна към кошницата с храната, която Ана бе изпусната, когато й се беше нахвърлил. Наведе се и взе ябълката, търкулнала се от кошницата — избърса я о ръкава си, отхапа и задъвка шумно. — Чукал ли си я вече?