— Много ми се иска да се видим, скъпа, но тази история с брат ми… Този глупак няма да миряса, докато не му теглят куршума. — После добави, в случай, че го подслушват: — Докато не го заловят, не ми е до забавления.
— Клетият ти!
— Уговорката ни за края на другата седмица остава, нали?
— Защо изобщо питаш, скъпи! Дотогава волю-неволю ще трябва да карам с вибратора.
Сесил изпъшка.
— Но изобщо не може да се мери с теб, скъпи — засмя се тя. — Мъчно ми е за теб.
— И на мен. Чао!
Сесил остави телефонната слушалка и побърза да прекоси стаята и да се върне на прозореца. Покрай блока профуча един от онези колоездачи с хилави задници, впити шорти и засукани каски. По тротоара мина и пощальонът, който тикаше количката и пускаше писмата и вестниците по кутиите. Сесил не забеляза нищо тревожно.
Дори и от полицията да бяха проследили от кой уличен телефон се е обадила приятелката му, дори и да идеха да я търсят, тя вече нямаше да бъде там. Сесил й бе обяснил всичко. Беше й казал, че колкото и смешни и мелодраматични да й се струват тези предпазни мерки, когато човек е пуснат от затвора под гаранция, е по-благоразумно да си отваря очите на четири.
Обмисляше най-внимателно всяка своя стъпка. Беше изключително предпазлив, докато Карл сякаш само се чудеше как да съсипе живота и на двамата. Бяха се разбрани да не се отклоняват от плана. Само да го видеше този негодник — брат си, и щеше да му даде да разбере.
Междувременно се налагаше да насочи властите към лъжлива следа. Само това оставаше — да кисне тук, да обикаля от прозорец на прозорец и да чака параноята да го довърши. Трябваше да направи нещо, което да ги обърка, да отклони вниманието им, да ги накара да се усъмнят доколко са прави да го подозират и да вдигнат наблюдението.
Но ако искаше да ги накара да се хванат на хитрия му ход, трябваше да направи нещо дръзко и неочаквано, нещо, с което да ги убеди, че няма пръст в дивотиите на онзи самоубиец, брат му.
Но какво? Какво да стори, та те да се хванат на въдицата?
Ези още не бе свикнал да кара линкълна.
Беше го купил преди дванайсет години, защото Кора беше отсякла, че им трябва голяма кола. Умът му не го побираше за какво й е притрябвала тази голяма кола. Допреди няколко седмици той се бе придвижвал главно със служебния патрулен автомобил. Линкълнът бе оборудван с цялата апаратура, последна дума на техниката от времето, когато бе произведен, но на Ези пак му липсваше пукотът на статичното електричество по полицейската радиостанция.
Бе пуснал до дупка климатичната инсталация, лукс за онова време, от който обаче не можеха да се лишат, защото дори навън да беше трийсет градуса, на Кора пак й беше студено. Но днес дори на нея сигурно й беше горещо. Асфалтът се бе нажежил така, че още малко, и гумите да се разтопят по лявото платно на двупосочното шосе, водещо на север.
Предния ден, докато бе прелиствал за кой ли път папката с архива по делото „Маккоркъл“, Ези се бе натъкнал на името на мъжа, работил онази вечер на бара във „Вагън Уийл“. Помнеше — а и документите го потвърждаваха, че по време на разпита Паркър Джий се е държал вироглаво и е отказал да съдейства на хората от шерифството. Дали след двайсет и две години щеше да е по-сговорчив? Проблемът бе, че Ези не знаеше откъде да тръгне да го търси.
Реши да започне от самото заведение. След онова лято то се бе преобразявало многократно. Ези все пак се вдигна, спря на паркинга и влезе вътре — уж беше пладне, а бе тъмно, сякаш е полунощ, макар че беше много по-тихо. Барманът гледаше някакъв сладникав сериал по портативния телевизор, лъскаше чашите и се готвеше за тълпата, която към четири часа за радост на съдържателя щеше да напълни заведението.
— Паркър Джий ли? — повтори той, след като поднесе на Ези чаша изстуден чай — за сметка на заведението. — Много време е минало оттогава. Доколкото знам, вече не живее в Блуър. Но май още има роднини тук.
Ези се прибра вкъщи и извади последното издание на местния телефонен указател. Даде си сметка, че е трябвало да започне от него, но карай! Това, че бе отскочил с колата до заведението, правеше разследването да изглежда официално, а и Ези си бе намерил какво да направи, освен да полива африканските теменужки на Кора върху перваза в кухнята, които май беряха душа.
След няколко неуспешни опита накрая все пак се свърза с някакъв втори братовчед на Паркър.
— Той е в болницата за белодробни заболявания в Биг Санди.
И така, днес Ези бе поел натам. Пристигна малко след единайсет. Оказа се, че пациентът, когото търси, е останал само с малка част от белите дробове, изрязани заради рак. Ако не беше попитал, Ези нямаше да познае човека на болничното легло — не бе останало нищо от някога снажния собственик на „Вагън Уийл“.