— За душевното ми спокойствие.
— Ама вие какво, Хардж? Май се притеснявате, че през последните двайсет години сте дялкали погрешното дърво?
Той отново се закашля толкова силно, че в очите му избиха сълзи, и колкото и коравосърдечно да беше, Ези се възползва от това и се запъти към вратата.
— Ако се сетите нещо, ще намерите телефона ми в указателя на Блуър. Успех!
Тръгна си от болницата, излезе с линкълна на магистралата и се отправи към къщи. Съжали, че е предприел това дълго, потискащо и безплодно пътуване. Не беше очаквал чудеса. Но му се искаше поне веднъж да открие нещо в този случай, за което да се хване.
Имаше чувството, че всички врати са се затворили пред него още от онази сутрин, когато са намерили трупът. Полицейското управление в Блуър му бе преотстъпило изцяло случая, защото престъплението беше извършено извън града. ФБР му беше съдействало само от дъжд на вятър, защото официално смъртта на Патси не бе причислена към убийствата и нямаше улики за отвличане. Всички други институции, от които бе търсил помощ, му бяха обърнали гръб, след като братя Хърболд бяха осъдени в Арканзас за взломна кражба и убийство.
Главните заподозрени бяха зад решетките, където се очакваше да останат задълго. Значи бяха обезвредени. От какъв зор Ези продължаваше да ровичка? Всеки Божи ден някой нападаше, изнасилваше и убиваше други момичета и извършителите продължаваха да се разхождат на свобода.
А неговите престъпници бяха в затвора. Обществото не можеше да пострада заради тях. И нямаше да е зле Ези да се откаже да гони вятъра.
Точно това му каза онзи прокурор в Арканзас, когато почти го изгони от кабинета си.
— Хванахме ги тия хубостници вместо вас и ще се погрижим за тях. Можете да смятате, че сте извадили късмет. И стига сте гонили вятъра!
Вероятно преди доста години червендалестият прокурор, който сякаш беше глътнал бъчва, се бе споминал от сърце, а ето че случаят на Ези си оставаше загадка и той продължаваше „да гони вятъра“. Папката с архива по него пак си стоеше в писалището, принадлежало навремето на баща му. Пак заради него жена му го бе напуснала, предсказвайки, че тази история ще го вкара в гроба.
И въпреки всичко той се връщаше отново и отново към този случай, примирен, досущ човек, който отчаяно се е пристрастил към нещо. Някои мъже си падаха по алкохола. Други не можеха да устоят на хазарта. Още повече бяха женкарите.
А Ези не можеше да устои на това. Именно то го бе хванало в мрежите си. И се беше превърнало в неговата голяма страст.
22
— Искаш ли ги бъркани?
— Разбира се, Джак. Не знаех, че можеш да готвиш — възкликна Дейвид, както редеше масата за закуска.
— Вечно съм гладен като вълк и затова се научих.
— Нямаше ли си майка, която да ти готви?
— Тя умря много отдавна. Когато бях съвсем малък — поясни Джак и чукна няколко яйца в купата, после отвори чекмеджето и затърси бъркачка.
— А татко имаш ли си?
— Не.
— И той ли е умрял като моя?
— Да.
— А дядо ще умре ли, Джак?
Той се извърна към момчето — въпросът му заслужаваше внимание.
— Не знам, Дейвид. Надявам се да му се размине. Но той е тежко болен.
Малчуганът сбърчи чело и се замисли.
— Ама защо хората трябва да умират!
— Наистина, защо!
— Знаеш ли, мамо? — възкликна Дейвид и грейна, след като погледна вратата. — Джак може да готви. Пържи ми яйца.
Ана излизаше от банята. Косата й още беше мокра, младата жена бе облечена в спортна блуза и пола. Не бе мигнала почти цяла нощ. Под очите й се тъмнееха сенки.
В седем сутринта в болницата бяха дошли медицинските сестри от дневната смяна, които провериха какво е състоянието на Делри и дойдоха да им съобщят в чакалнята, че то е непроменено.
След визитацията при тях дойде и лекарят.
— Нощес състоянието му не се е влошило. Това е добре. Тази сутрин ще му направим изследвания. Защо не се приберете да си починете? Ще можете да го видите чак след обяда.
Но Ана пак не искаше да си тръгва от болницата. Склони да се прибере вкъщи едва след като главната сестра на интензивното отделение обеща да й се обади по телефона, ако състоянието на свекър й се промени. Сега младата жена изглеждаше освежена от душа, който бе взела, но емоционалното и физическото напрежение още се четяха върху лицето й. Беше и малко смутена, че някой е нахълтал в нейната кухня и се разпорежда.
— Дейвид беше гладен — започна да се оправдава Джак. — Искаше да закусва и започнахме без теб. Кафето е готово.
Обещанието за топло, току-що сварено кафе я обезоръжи. Тя си наля от кафето, а Джак добави в купата още две яйца и изсипа сместа в нагорещения тиган. След броени минути вече поднасяше яйцата на Ана и Дейвид. Момчето си гребна и ахна: