— По времето, когато живеех тук, беше по-различно. Ти, Дейвид, знаеше ли, че съм живял тук?
Момчето поклати глава.
— А дядо ти не ти ли е разказвал за мен и за брат ми Карл?
И този път Дейвид поклати глава.
— Не? А ние с Карл търчахме тук като диви индианци. — Сесил пак се върна при тримата, които се бяха притиснали един до друг, и допълни: — Направо ми се къса сърцето, като си помисля как старецът ни обърна гръб и ни изхвърли от живота си. — Той въздъхна тежко и долепи длани. — Но докато съм тук, се надявам да изгладим нещата. Дошъл съм, за да си оправим отношенията с Делри. Е, аз ще вървя, за да не ви преча на закуската. — Той се запъти към вратата на мокрото помещение. — Беше ми драго да се запознаем, Ана — каза по-високо от преди, сякаш се надяваше въпреки глухотата тя да го чуе. — Ще се видим пак, Дейвид — рече Сесил и намигна на момчето.
На Джак не обърна никакво внимание. Той го последва веднага щом Сесил затвори подире си задната врата. Видя през прозорчето, че се качва на стар очукан автомобил, марка „Мустанг“. Хърболд беше сам. Зави предпазливо и се отправи към портата. Джак заключи и залости вратата, после притича през кухнята до входното антре и гледа през стъклото на вратата, докато Хърболд се скри по пътя. Заключи и тази врата.
Когато се върна в кухнята, Ана изглеждаше не по-малко разтревожена от него. Както личеше, след срещата с Хърболд на никого вече не му се ядеше. Всички бяха забравили за закуската. Джак си наложи да се усмихне, за да не плаши Дейвид.
— Хей, юначе, оправи ли си тази сутрин леглото?
— Тази нощ не съм спал в него, Джак.
— Вярно, как забравих!
Погледна безпомощно Ана, която направи на сина си някакъв знак.
— Сега, мамо, не дават детско — възропта през хлипове той. Тя пак му направи някакъв знак. — „Улица «Сезам»“ е за бебета.
Ана го отпрати с ръце. Дейвид завъртя очи, отиде в хола и включи телевизора.
Джак придърпа Ана да седне до него на първото стъпало от стълбището и я погледна угрижено в очите.
— Трябва да заминете с Дейвид.
Тя се вторачи смаяна в него.
— Идете някъде… В Галвестън. В Сан Антонио. Някъде, където на Дейвид ще му хареса.
Ана понечи да се изправи, но Джак я хвана за ръката и отново я дръпна да седне.
— Чуй ме, Ана, чуй ме! — примоли се той и стисна дланите й между своите, да не би младата жена да му покаже, че не иска да го слуша. — Знаеш за какво ти говоря — рече Джак припряно. — Защо според теб Сесил Хърболд дойде тук тази сутрин?
Тя сви рамене и поклати глава — не знаеше какво да отговори.
— И аз не знам, но тази работа не ми харесва. Чета какво пишат вестниците за тези хора. Те създават само неприятности. Делри ще се ужаси, ако разбере, че Сесил се навърта тук. Особено сега, когато Карл е на свобода. Ще се обадя по телефона в болницата да предупредя в никакъв случай да не го пускат при свекър ти. Съгласна ли си?
— Да.
— Иди да си приготвиш багажа и го вземи със себе си. Можеш да се отбиеш в болницата, за да видиш Делри, и после ще заминеш.
Ана направи знак, за който Джак знаеше, че означава несъгласие.
— Тук, Ана, не е безопасно — натърти той. — Свекър ти се страхуваше, че Карл може да дойде. Според мен това е една от причините да ме вземе на работа. За да има край себе си още един човек, който да наглежда фермата. Ако можеше, щеше да настоява да отидете на сигурно място, където не ви застрашава нищо. Смятай, че действам от негово име, като ти казвам да заминеш с Дейвид. Мисля, че и той щеше да ти каже същото.
Ана се изправи и отиде бързо при рафтовете под стълбата. Джак я последва. Тя започна да пише нещо в един бележник.
Няма да напусна Делри. За нищо на света.
— Тези хора са убийци, Ана.
Тя продължи да пише:
Не съм вчерашна.
— Не. Само си глуха.
Младата жена метна ядно тефтерчето и се опита да подмине Джак, но той я хвана за раменете.
— Извинявай, извинявай! Не биваше да го казвам, беше глупаво. — Но тя продължи да го гледа вбесено и отчуждено. Джак впи пръсти в раменете й. — Делри няма да си го прости никога, ако вие с Дейвид пострадате. Аз също няма да си го простя. Позволи ми да ви помогна.
Ана все пак се отскубна, отстъпи назад и пак взе бележника. След като написа, каквото имаше да му казва, обърна тефтерчето на спирала към Джак.
Делри не ти вярваше. Защо да ти вярвам аз?
23
Карл беше много кисел — беше му черен целият свят.
Празната рибарска хижа, където те двамата с Майрън се криеха, вонеше на застояла вода и мухъл. Сигурно трябваше да се радват, че са я намерили, но единствените й достойнства бяха, че е затънтена и има покрив, под който да се скрият от безмилостното слънце.