— Когато Дийн почина, се опасявах, че ще се изнесеш от фермата, ще вземеш Дейвид и ще заживееш с него нов живот. Можеше да го направиш. И сигурно трябваше да го направиш. При всички положения съм ти признателен, че остана.
И този път Ана се помъчи да отскубне дланта си и да направи някакъв знак, но Делри не я пусна.
— Моля те, остави ме да свърша. Едвам намерих сили да заговоря за това… Не ме бива да изразявам с думи чувствата си. Но се надявам да знаеш… Би трябвало да си наясно, че…
Ана се надяваше свекър й да не й се обяснява в любов, каквато тя долавяше от години в очите му. Бе невъзможно да каже кога точно е усетила, че Делри я обича. Не го беше разбрала в миг на прозрение, но се беше уверила без следа от съмнение в това. Беше го проумяла малко по малко през годините, докато един прекрасен ден просто бе сигурна в това, както могат да са сигурни само жените.
Никой от двамата не отваряше дума за това. Ана никога не бе показвала на свекър си, че е наясно с чувствата му. Щеше да бъде жестоко от нейна страна. Защото нямаше да излезе нищо.
Ана не споделяше чувствата на Делри, и то не заради някакви нравствени задръжки, още по-малко заради хорските приказки. Но пак си го обичаше като човек, за това, че я е приел въпреки първоначалните си опасения. Беше пожертвал от времето си и си бе направил труда да усвои знаковия език. Свързваше ги и любовта към Дийн, а после към Дейвид. Ана бе грижовна и предана снаха. Но нищо повече.
Любовта на Делри към нея беше по-различна и много по-дълбока.
Ала ако той дадеше воля на чувствата си, Ана щеше да се види принудена да си тръгне. От все сърце се надяваше, че това няма да се случи, фермата се бе превърнала в неин дом. Не само това, тя беше дом и на Дейвид. Делри беше единственият човек, който заместваше баща му, бе единственият им близък роднина. Момчето щеше да го изживее тежко, ако се наложеше да се вдигнат и то да се откъсне от всичко познато и любимо. Както личеше, Делри се досещаше какво е отношението на Ана. Явно бе осъзнал и пред какъв труден избор е изправен: ако й се обяснеше в любов, щеше да загуби нея и внук си.
И така те живееха с безмълвната уговорка: Делри няма да дава воля на чувствата си, а Ана ще се прави, че не подозира за тях.
Ето и сега младата жена се преструваше, че не знае нищо. Наведе се и целуна нежно свекър си по челото. После се изправи и двамата си размениха изпълнени с разбиране погледи, много по-силни от всеки език. Тя му благодари с очи, че не й се е обяснил в любов, с което е щял да я принуди да го напусне. Той пък й благодари, че не се е присмяла на любовта му. Достойнството и на двамата остана ненакърнено.
25
Някои мозъчни атаки наистина трябва да бъдат записвани. Не е зле да се състави и енциклопедия на блестящите идеи, та идните поколения да ги прилагат, да ги изучават и да се възхищават от техните автори.
Но ако съществуваше такъв справочник, щеше да бъде пожертван моментът на изненадата. А в основата на всяка блестяща идея, заслужаваща внимание, беше именно изненадата. Затова и тази идея бе направо фантастична. Никой не беше очаквал Сесил Хърболд да посети онзи дърт злобар — втория си баща.
Завъртя волана на мустанга точно когато Брус Спрингстийн изкрещя по тонколоните. Той си беше гений. Но и Сесил Хърболд си го биваше — захванеше ли се с нещо, го вършеше като хората. Притежаваше творчески дух, който, общо взето, си оставаше неоценен.
Е, да, Карл бе по-голям смелчага. Беше си луда глава, човек на действието. Затова пък Сесил беше по-мъдър. Той беше стратегът. Мислителят. Човекът, който изработваше плановете.
Идеше му да натисне педала за газта. Да отпраши с пълна скорост по шосето. На негово място по-малкият му безразсъден брат щеше да направи точно това. Опиянен от успеха, Карл като нищо можеше да прояви глупостта да се остави да го глобят за превишена скорост. И да даде на властите повод да го хвърлят отново зад решетките и да се гаврят с него.
Но Сесил беше по-умен от Карл. Не превишаваше позволената скорост. Само това оставаше — да му треснат някоя глоба! А, без тия!
А и ако надуеше скоростта, щеше да изгуби опашката си. „Ама че смотаняк!“, промърмори той презрително под мустак и надигна кутийката с пепси-кола. С кого си въобразяваха, че си имат работа, тези идиоти от полицията? Нима не знаеха, че той си е почти гений?
Като внимаваше да не надвишава деветдесет километра в час, Сесил отново си припомни до най-малките подробности изминалия ден.
Всичко беше минало по вода. Направо по ноти! Това, че дядката се е поболял, му беше само добре дошло. Някой друг би казал, че тази неочаквана новина е опропастила всичко. Някой друг, на когото му липсваше въображение, щеше да бие отбой, да вдигне ръце, да обърне колата и да си тръгне.