— Сигурен съм, Сесил, че Делри ще се гордее с теб — рече отегчено ченгето. — Но нека това стане друг път и на друго място. Хайде, ела. Ще те изпратя.
— Добре, шефе — склони Сесил и си избърса очите. — Не искам да създавам неприятности.
Така си тръгна. Мисията беше изпълнена. Щяха да предадат на службите, издирващи Карл, че Сесил се е държал като разкаял се гражданин, който спазва законите. Че е дошъл в Тексас на нещо като поклонение, за да моли за прошка втория си баща, който е на смъртно легло. И както се изразяваха психиатрите по затворите, да изкупи всички свои минали прегрешения. Не искат и занапред да го свързват с брат му. С престъпното му минато било свършено. Те трябвало да насочат вниманието си другаде.
И Сесил се оказа прав за вниманието.
Забеляза опашката подире си на около сто и петдесет километра от Блуър, когато спря да сипе бензин и да си купи пепси-кола и нещо за хапване. Агентът пет пари не даваше дали той ще го види и на отливката за камиони спря направо зад Сесил.
Не слезе от колата, изчака Сесил да зареди, да влезе вътре, да плати и да се върне със сандвича в автомобила. Сесил го погледна, ала онзи тип дори не извърна очи, сякаш го предизвикваше. Но Сесил не бе вчерашен, че да се хваща на въдицата. Ченгето го следва още седемдесет-осемдесет километра, после се отказа.
— Бил наемен работник! Друг път! — промърмори Сесил и прекоси границата между щат Тексас и Арканзас.
Дума да няма, прикритието беше добро, но от сто километра си личеше, че онзи хубостник, дето се бе издокарат като каубой и се представяше под името Джак Сойър, си е ченге. Не можеше да му се отрече, че е печен. Беше се сетил добре и за пикапа.
И въпреки това не можеше да надхитри Сесил Хърболд.
26
Джак спеше по корем, с глава, пъхната под възглавницата, и завивки, намотани на топка в краката му. Събуди се веднага щом на вратата на фургона се похлопа. Скочи от леглото, насмалко да се препъне о завивките и олюлявайки се, се завтече към тясното преддверие. Отвори широко вратата.
Там стоеше Ана, облечена в дълга бяла памучна нощница. Косата й беше разрошена, страните й бяха поруменели от съня. Явно беше тичала, едвам си поемаше дъх. Махна му с ръка да дойде, и то бързо, после направи знака за телефонен апарат.
— Идвам ей сега.
Джак изтича до тоалетната, после нахлузи набързо панталона, с който бе предната вечер. Изхвърча от фургона и настигна Ана още преди тя да е влязла в къщата. Щом се качиха вътре, тя му посочи кабинета.
Дейвид, който още беше по пижама, говореше по телефона.
— Ако се люлееш много нависоко и не си готов, можеш да паднеш, да си счупиш главата и после да те кърпят. Джак казва, че съм почти готов да се залюлея нависоко, ама много нависоко, но мама още я е страх. Тя вече се върна. Води и Джак, той ще говори с вас. Чао! — Момченцето подаде на Джак слушалката с думите: — Чух го да звъни и вдигнах, и после, както ми каза лелката, събудих мама.
— Браво на теб — похвати го Джак и го помилва по главата с кокалчетата на пръстите. Пое телефонната слушалка, поздрави жената и се представи. — Извинявайте, че ви накарах да чакате.
Оказа се, че се обажда една от медицинските сестри в интензивното отделение.
— Не успях да се свържа с госпожа Корбет по телефона за хора с увреден слух. Нещо не работи. Опитах да открия и госпожа Бейкър, но тя не отговори на съобщението, което й пратих по пейджъра.
— Ще се опитам да преведа каквото имате да кажете — обеща Джак.
Ана наблюдаваше разтревожено лицето му и не обръщаше внимание на Дейвид, който я дърпаше за нощницата и си искаше закуската.
— Сигурно се обаждате във връзка с Делри — рече Джак и в очакване на най-лошото затаи дъх. — Да не би… Как е той?
— Тази сутрин състоянието му е много по-добро. Всъщност беше. Санитарката, която му помагала да се изкъпе, му споменала, че вчера в болницата е идвал доведеният му син. Той се развълнувал много. Ако не го бяхме спрели, като нищо щеше да избяга от болницата. Още се заканва, че ще го направи. Решихме, че трябва да кажем на снаха му. Може би тя ще ни помогне да го успокоим.