Сесил огледа улицата през тъмните стъкла на очилата, но не забеляза нищо необичайно. Ченгетата сигурно и досега умуваха защо предния ден е ходил в Блуър. Сесил се подсмихна при мисълта как ги е заблудил. Дали Делри изобщо беше разбрал, че неговият доведен син му е ходил на свиждане? Сесил се надяваше онзи стар злобар да е научил и от стъписване да е хвърлил топа.
Отби се в дрогерията и си поръча кола с лимон, като помоли продавачката да му я сипе в пластмасова чаша. Взе си и бонбони и едно списание за коли и плати. После тръгна бавно към ъгъла. Както отпиваше през сламката от кока-колата, зачака светофарът да светне зелено.
Прекоси улицата и пое в обратната посока. Спря в сянката пред банката да си допие колата и като примерен гражданин хвърли чашата в кошчето за боклук, предвидливо сложено от местната организация на ротарианците.
На фона на пърлещата жега отвън салонът на банката с неговата климатична инсталация приличаше на истински Клондайк. Сесил махна слънчевите очила и ги пъхна заедно с пакетчето бонбони в джоба на работната куртка, върху който името му беше избродирано с червено.
Списанието се плъзна изпод ръката му и падна на пода. Той се наведе да го вдигне и погледна към вратата, където стоеше човек от охраната на банката. Беше най-много на деветнайсет години, косата му беше с цвят на морковен сок, а лицето му бе мораво от акнето. Момчето тъкмо отваряше на някаква жена, която тикаше пред себе си бебешка количка.
Сесил отиде при масите в средата на салона. Взе една от бележките за теглене на пари и с прикачената на златна верижка химикалка се зае да я попълва. Опита се да не мисли за камерите, прикачени на известно разстояние една от друга към стените.
Сравни опашките пред двете гишета. На едната чакаше дебел мъж с учудващо много ключове на халката, полюшваща се върху колана му, и тъмни кръгове, останали от потта под мишниците на ризата му. Жената с бебешката количка се бе наредила зад него. Гукаше нещо на детето и го приспиваше, докато им дойде редът.
Касиерката на второто гише обслужваше възрастно семейство. Зад тях стоеше мустакат колоездач с риза на щамповани шарки и кожен елек. Голите му ръце бяха целите в татуировки.
Докато Сесил умуваше коя от двете опашки върви по-бързо, го заобиколи мъж в официален костюм и очила с рогови рамки, който застана зад майката с количката и го пререди.
— Негодник!
Мъжът се обърна.
— Моля?
— А, нищо — изпелтечи Сесил и застана на опашката зад колоездача.
Възрастното семейство все не можеше да разбере как се използват пътническите чекове. Колоездачът започна да пристъпва нервно с маратонките на дебели подметки и кръстоса изрисувани ръце върху корема си.
На другата опашка дебеланкото си свърши работата и излезе, клатушкайки се, от салона — ключовете му подрънкваха като звънчетата на шейна. Пред гишето застана майката. Младият преуспял професионалист в сивия костюм разглеждаше чековата си книжка.
Накрая касиерката, която обслужваше опашката на Сесил, предложи възрастното семейство да се посъветва за пътническите чекове с някой от банковите служители. Повика един, който отведе старците при бюрото си. На мястото им пред гишето застана колоездачът. Сесил също пристъпи напред. Усети някого зад себе си и се обърна.
— Здравей!
— Здрасти, Пепе.
Зад него стоеше друг монтьор от автосервиза на Рейнолдс. Пепе беше мексиканец и доколкото знаеше Сесил, общуваше само с други мексиканци. Никога не бяха разговаряли, ако не се броят една-две дежурни реплики, но момчето изглеждаше свястно.
— Рейнолдс сигурно ти е опявал, задето искаш да отскочиш до банката.
— Както винаги, мой човек — потвърди Пепе.
Колоездачът прибра в джоба си банкнотите, които касиерката му беше броила, пожела й приятен ден и си тръгна. Пред гишето застана Сесил, който приплъзна по студената мраморна полица бележката и чека със заплатата си.
— Добро утро, как сте днес? — попита касиерката и погледна бележката за теглене на пари. — Петдесет долара в брой, нали?
— Да, ако обичате.
— Как ги предпочитате, в банкноти от десет, от двайсет долара?
Майката на другата опашка благодари на касиерката и завъртя бебешката количка. Пред касата застана човекът със сивия костюм. Касиерката му пожела „добро утро“.
Пистолетът изникна внезапно, сякаш падна от небето в ръката на Карл.
— Само да си посмяла да натискаш бутона! — нареди той със същия любезен глас, с който преди малко бе изрекъл: „Моля?“, обръщайки се към брат си. Ако положението не беше толкова напечено, Сесил щеше да прихне, задето брат му се е издокарал така и се нрави на голямото добрутро. — Дай парите мирно и кротко и никой няма да пострада.