Сесил каза на касиерката на неговото гише:
— И аз искам същото като него! — После извади пистолета от панталона под ризата, където го беше пъхнал още докато се бе обличал сутринта. Чу как колегата му зад него ругае. — Всъщност искам всички пари, с които се запасявате в петък — натърти той.
В петък плащаха на работниците в завода за автомобилни гуми в покрайнините на града. После те идваха в тази банка, за да осребрят чековете. В петък банката винаги разполагаше с огромни суми в брой.
— Божичко! — изхлипа касиерката.
— Млъквай, или ще те пречукам, кучко такава! — изръмжа Карл.
Касиерката на Сесил бе по-отзивчива. Извади отнякъде брезентово чувалче, което бе натъпкано с пачки банкноти.
— Благодаря — рече учтиво Сесил, след като тя го побутна през отвора в стъклото.
— Да не си полудяла, Кони? — изписка другата касиерка.
— Само това оставаше — да си жертвам живота заради тъпашката работа в тази банка!
— Забрави ли, че си пуснат под гаранция, бе, човек? Пак ще те тикнат на топло — намеси се и Пепе.
— Извинявайте, няма да се бавя много — каза колоездачът, който се бе върнал и се промуши между него и гишето. — Отвън си преброих парите, госпожо, и… Защо…
Сесил натика дръжката на пистолета в устата на колоездача, изби му няколко зъба и му разкървави устната под мустака. Бликналата върху работната му риза кръв беше със същия цвят, както и избродираното име върху джоба.
В миг едновременно се случиха няколко неща.
— Ти си полудял, бе — рече Пепе, но Сесил му изкрещя да си затварял устата.
Касиерката на гишето пред Карл изпищя и се пъхна отдолу.
— По дяволите! — изруга Карл.
От удара колоездачът залитна назад. После осъзна какво става и сърцато се хвърли да отнеме пистолета на Сесил.
Но Карл го изпревари, стреля и го уцели в гръкляна.
Настана суматоха. До този момент никой, който не беше замесен пряко, не бе усетил, че в банката има обир. Всички, и мъже, и жени, се разпищяха и се хвърлиха на пода, за да се прикрият. Жената с бебешката количка изкрещя и се метна върху пеленачето, за да го затули с тялото си. То се разплака.
— Майрън! — извика Карл.
— Да, Карл!
— Дай насам сака!
Майрън си беше надянал сплъстена черна перука и бейзболна шапка, за да скрие косата си, която от сто километра привличаше вниманието. Беше си сложил на странните очи тъмни очила. Ако мъжът от охраната на банката не бе погледнал към гишетата, за да види каква е тази суетня, Майрън нямаше да може да мине покрай него със сака — извади пушка с рязана цев и я метна на Сесил.
Както размахваше пушката, Карл скочи на гишето и изкрещя всички да залегнат, а Сесил обиколи със сака и се зае да пъха в него пачките.
Майрън покриваше момчето от охраната, което още малко, и щеше да напълни гащите.
— Хей, ти! — изкрещя му Карл. — Въоръжен ли си?
— Да, господине — отвърна той с тракащи зъби.
— Вземи му оръжието, Майрън. Ако се дърпа, го убий — нареди Карл.
— Добре, Карл.
Но Майрън се пообърка и дори се зарадва, когато в банката нахълтаха двама местни полицаи. По-късно в извънредния брой на градския вестник, посветен изцяло на банковия обир, щеше да пише как двамата полицаи от патрула били предупредени от един минувач, че в банката става нещо.
Доста храбро, но безразсъдно те не дочакали подкрепление и влезли сами. Като видял каква е работата, единият веднага бръкнал да извади пистолета. Но още преди да е разкопчал кобура, Майрън го застреля с пушката. Видял, че неговият колега е едва ли не разкъсан на две, вторият полицай се подмокри и се свлече на колене, прикривайки главата си с ръце. В изблик на ненавременна смелост — или може би на адреналин — момчето от охраната се хвърли да помага. Майрън го застреля с втория пълнител.
— По дяволите! — изруга Карл, отвратен от кръвта, шурнала по мраморния под. — Зареди отново, Майрън!
— Добре, Карл.
Сесил дръпна ципа на сака.
— Готово! Да се махаме оттук!
— Не бързай толкова!
Касиерката на име Кони държеше пистолет. Но го беше насочила не към Сесил, Карл или Майрън. А към втория полицай, който си бе възвърнал смелостта и се беше пресегнал да извади оръжието.
Касиерката на име Кони го уцели право в сърцето.
28
Ези поля растението с месести листа на прозореца в хола. Беше вдигнал ръце от африканските теменужки. Те бяха пътници. Колкото до растението в хола, той нямаше никаква представа как се казва и трябва ли да се полива. Може би вече корените му бяха изгнили от многото вода. Но когато се върнеше, Кора щеше да понесе по-леко кончината на африканските теменужки, ако поне едно от растенията й беше оцеляло.