Карл и Сесил си бяха изпуснати момчета. Психолозите вероятно щяха да го отдадат на това, че в решаващите години са живели без баща, и щяха да стоварят вината върху мекушавата им, бездейна майка и строгия втори баща, опитал се да ги вкара в правия път, без обаче да ги обича. Изобщо не беше за учудване, че щом са поотрасли, братята съвсем са го ударили през просото.
Сега обаче те бяха мъже. Носеха отговорност за постъпките си. Сега вършеха престъпления, защото им харесваше. След банковия обир и убийствата от тази сутрин вече нямаха какво да губят. А такива мъже бяха най-опасни. Братя Хърболд трябваше да бъдат заловени, докато не са зачернили още някого.
Ези скочи като попарен. Отнесе купата с недояденото телешко в кухнята, пусна студената вода върху него и я остави така в мивката.
Грабна шапката, изхвърча от къщата и се метна на колата — за пръв път, откакто му бяха намекнали да се пенсионира, се движеше устремно и целенасочено.
Централното помещение в шерифството беше безлюдно, ако не се брои офицерът, дежурещ на телефона. Той пусна една усмивка, щом видя Ези.
— Здравей, Ези! Какво те води насам?
— Здрасти, Саудър. Как си?
— Хубаво ли е да си в пенсия?
— Общо взето.
— Сигурно се иска време, докато свикнеш.
— Сигурно. Новият ти шеф тук ли е?
— Да, да — отвърна офицерът. — Току-що се върна от кафенето отсреща, ходи да обядва. Донесе си парче от сладкиша с кокосов крем на Луси.
— Дали ще има нещо против да надзърна?
— Знаеш къде е вратата.
Ези почука възпитано. Шериф Ронатд Фостър вдигна очи от парчето сладкиш, облиза крема в ъгълчетата на устата си и махна на Ези да влезе. Беше от мамините синчета, завършили университет. Бе спечелил изборите за шериф с голямо мнозинство, защото имаше телосложение на борец и се държеше наперено. Беше солиден глава на семейство с хубава жена и три дечица, беше и дякон в баптистката църква. Пронизващите му сини очи сякаш оповестяваха: „Аз обичам Исус Христос“ и „С мен шега не бива!“ Беше подстриган на канадска ливада и стига Ези да не грешеше, си въобразяваше, че е много по-корав, отколкото всъщност беше.
Дори и да беше подразнен от неканения гост, бе прекалено възпитан, за да го покаже. Здрависа се сърдечно с Ези — ръката му беше твърда и суха.
— Сядай, Ези! Сядай. Искаш ли малко сладкиш?
— Не, благодаря. Но изглежда вкусен.
— Никога не съм ял сладкиш на Луси, който да не е вкусен.
Ези се възползва от поканата да седне и попита дали на Фостър му харесва работата, а той отвърна:
— Не мога да се оплача.
Когато се поинтересува как се чувства Ези като пенсионер, той излъга и отговори със същите думи.
— Няма начин да не си чул за банковия обир, извършен днес сутринта в Клардън, щата Арканзас.
— Чух, разбира се, то оставаше да не чуя. Телефоните се скъсаха да звънят. Търсят престъпниците под дърво и камък, дори тук.
— Точно заради това съм при теб, Рон. Рекох си, че ще ти дойде добре, ако разполагаш с още един човек.
Младокът, заел мястото, което Ези все още смяташе за свое, го изгледа, без да мига.
— За какво ми е още един човек?
Точно тук бе най-трудното: Ези да успее да убеди шериф Фостър, без да намеква, че той не е на висотата на службата си.
— За всеки случай, ако тези хубостници пак започнат да се навъртат по тези места.
— Значи си чул за вчера.
„Вчера ли? Какво вчера?“
— Да — излъга Ези. — Във „Веселата пчеличка“. Сутринта момчетата там не говореха за нищо друго.
Новият шериф поклати глава със старателно оформена прическа.
— Недоумявам какво го е прихванало Сесил, че да идва тук. Мен ако питаш, просто е искал да ни хвърли прах в очите. Те с Карл сигурно обмислят този обир от месеци, че и от години. Бил е организиран като по ноти. Според мен Сесил е решил, че ще отклони вниманието ни, ако се отбие насам уж да види втория си баща.
— Обвинявали сме тези момчета във всичко друго, но не и в глупост — отбеляза Ези, а наум си каза: „И какво излиза, Сесил е идвал вчера да види Делри!“
Реши веднага щом си тръгне оттук, да звънне на Делри и да се опита да измъкне от него още нещо. Но следващите думи на шерифа опропастиха намеренията му.
— Сесил отишъл първо в къщата, после вдигнал страхотен скандал в болницата. Изкарал всички от равновесие.
Ези кимна, макар и да нямаше представа с какво се съгласява.
— Казаха ми.
— Клетата глуха женица, не стига, че Делри е в критично състояние, ами сега и това.