— Наистина срамота.
Макар и Ези да беше смаян от информацията, която, без да иска, Фостър му бе съобщил, през ума му мина: „Откога съм станал такъв изпечен лъжец?“
— Но както и да е, сега със Сесил се разправят колегите от Арканзас. Не му е до Блуър и нашите съграждани. По нищо не личи те с Карл да са се насочили насам.
— Но и вчера по нищо не е личало, че Сесил е тръгнал към Блуър.
— Федералните служби поддържат постоянна връзка с нас, Ези. При първия признак, че ще си имаме неприятности, тук ще гъмжи от техни агенти.
— Още една причина да свикаш възможно най-много хора от тукашните.
— Но засега няма такива признаци…
— Никой не може да каже какво ще им хрумне на тези непрокопсаници. — Ези забеляза, че Фостър започва да нервничи и че в собствения му глас са се появили отчаяни нотки, и се насили да се подсмихне, после вдигна уж нехайно рамене. — Няма да ти навреди, ако имаш подръка още един човек, който да следи дали няма да се появят.
— Няма да навреди, разбира се. Но според мен не се налага — усмихна се Фостър не по-малко престорено, отколкото Ези. — Знаеш по-добре от всеки друг с колко малко средства разполагаме.
— Ама аз не ти искам пари — възкликна Ези и си помисли: „Господи, само не ме карай да се моля на това пале.“
Но Господ сигурно щеше да си направи оглушки и да не му обърне внимание: напоследък Ези често послъгваше.
За да не помисли Фостър, че настоява, се облегна на стола, преметна крак връз крак и сложи шапката на върха на обувката.
— Нали разбираш, просто ми хрумна, че мога да ви помогна. Знай, че съм на разположение, ако случайно ти трябват повечко хора.
Младият шериф се изправи и заобиколи бюрото, за да покаже на Ези, че посещението му е приключило. И той, както преди толкова години онзи прокурор в Арканзас, му показваше вратата. Светът принадлежеше на по-младите, по-силни мъже.
— Не мога да ти опиша колко съм ти признателен, Ези, че си предлагаш услугите. Но за нищо на света не мога да си позволя да те хващам на работа в полза на обществото. Заслужил си си почивката. Трябва да й се наслаждаваш с пълни шепи. Пък и — добави той и се изкиска — госпожа Кора няма да ми проговори никога повече, ако пак те призова под знамената. — Шерифът шляпна Ези по рамото, сякаш за да го изстреля през вратата, която бе отворил. — Радвам се, че се видяхме. Благодаря ти, че се отби.
Вратата се затвори с трясък зад гърба на Ези. Той погледна дежурния, който бързо извърна очи към документите върху писалището. Беше засрамен заради стареца, който не знаеше кога да сложи точката.
Ези си нахлупи шапката, като се постара, доколкото е възможно, да запази достойнство.
— Довиждане, Саудър.
— Довиждане, Ези. И умната!
Ези закрета по тротоара — ако можеше да върне времето назад, за нищо на света нямаше да дойде отново и да моли да му дадат работа.
Дума да няма, щеше да му се отрази подмладяващо, ако го включеха в преследването, предприето от властите в три щата. Би дал всичко на света, само и само да е отново с момчетата, да дебне, да ругае, че си умира от скука и не го свърта на едно място, да се налива с гадно кафе — ето каква беше розовата му мечта.
Но му се искаше не само да усети отново тази съпричастност и другарство. Онова, което го глождеше, беше много по-дълбоко. Смяташе, че ако сега помогне да заловят братя Хърболд, колкото и малък и несъществен да е неговият принос, той ще притъпи угризенията на съвестта, задето още онзи първи път Ези не ги е вкарал зад решетките.
Какъв глупак беше да си мисли такива неща! В живота никога не ставаше така. Ако на световно първенство по футбол пропуснеш дузпа, каквото и да си правил през спортната си кариера, каквито и успехи да си постигал, всички ще те помнят само с тази издънка.
С това, че бе отишъл при Фостър, Ези не бе постигнал нищо друго, освен да се унизи. Не винеше младичкия шериф, че не го е подкрепил. Хрумването му не беше от най-добрите. Но момчето се държа мило. Беше се изразило с възможно най-любезните думи, но всъщност му беше казало едно: „Не си притрябвал на никого, Ези!“
И за жалост беше право.
29
— В увеселителния парк има влакче на ужасите, в което се возиш с главата надолу. Цели два пъти! Мама казва, че сигурно съм много малък, за да се качвам на него, но аз не съм малък, нали, Джак?
— Там вероятно има табела, на която пише колко висок трябва да бъдеш, за да се качиш.
— Мен ако питаш, съм достатъчно висок.
— Ще се забавляваш страхотно.
— Защо не дойдеш и ти, Джак?
— Не може. Искаш ли да си вземеш и книжката с динозаврите за през времето, когато не си в увеселителния парк?