— Да, ще си я взема.
Джак сложи книжката в куфара, над сгънатите къси панталонки и фланелки. Прегледа списъка с основните неща, продиктуван му от Марджори Бейкър по телефона.
— Готово! Приготвихме багажа. Но няма да затваряме куфара, докато не се върне майка ти. Може би ще реши да сложи още нещо в последния момент.
Преводачката се бе обадила по молба на Ана с добрата новина, че вечерта ще прехвърлят с хеликоптер Делри в Далас. Ана и Дейвид щели да заминат на другата сутрин с кола, за да бъдат там, докато на Делри му слагат байпас. Марджори бе предложила да придружи Ана, за да й помогне в общуването с медицинския персонал и да стои с Дейвид, ако се наложи.
За Дейвид това си беше голямо приключение. Бяха му обещали, че ако слуша и не плаче, докато са в болницата, ще го заведат в увеселителния парк в съседен Арлингтън. Малчуганът познаваше чудесно атракциите му покрай рекламите по телевизията и вестниците и не говореше за нищо друго. Не млъкваше: дърдори целия следобед, после докато вечеряше и се къпеше.
Мнението на Джак за майките рязко се подобри. Добрите, обичливи, търпеливи майки, които ден след ден се грижеха за децата си, заслужаваха да бъдат обявени за светици. Джак беше капнал от умора, притесняваше се доста и че Ана ще се прибере сама с колата по тъмно. Помоли Дейвид да си легне по-рано.
— Така ще си починеш преди пътуването.
— Но аз, Джак, не съм уморен — възропта момчето. — И не съм длъжен да си лягам, докато малката стрелка не застане на осмицата.
Джак едвам се държеше на крака. Мечтаеше си да се излегне и да не става. Часовете, през които предния ден беше преследвал Сесил Хърболд, си казваха думата. Днес цял ден се бе опитвал да навакса и да свърши онова, което бе останало от предишния ден, беше се грижил и за Дейвид, което си се оказа доста тежко.
Но малката стрелка наистина още не беше стигнала цифрата осем.
— Добре тогава, дали да не поиграем на „Не се сърди човече“?
Сложиха играта на масата в кухнята и си пренесоха и шоколадов сладолед. Дейвид спечели три игри поред. Джак се притесняваше за Ана и не можеше да се съсредоточи. Днес в някакво градче в щата Арканзас братя Хърболд бяха надминали себе си. Сесил явно не се бе уморил от дългото си пътуване до далечен Блуър предния ден и се бе включил в банков обир, при който бяха убити четирима невинни души.
Въпреки че полицията ги издирваше и бе препречила всички пътища, той и брат му още бяха на свобода. Сесил знаеше, че Делри е в болницата и че снаха му и внук му са сами във фермата, ако не се брои наемният работник. Джак не виждаше основателна причина те да идват тук с риска да бъдат заловени. Но нямаше никаква логика и във вчерашното посещение на Сесил. Тази работа не му харесваше.
— А защо не са използвали метал?
— Кои?
— Ти, Джак, не ме слушаш.
— Слушам те, как да не те слушам! Просто се чудех как да ти бутна пионката.
— Много съм добър на „Не се сърди човече“.
— Дума да няма.
— Когато индианците са правели ножове като твоя, защо не са използвали метал?
— Защото не са имали. Използвани са материалите, с които са разполагали, например камък и обсидиан.
— Какво е това „обсидин“?
— Не обсидин, а обсидиан. Вулканично стъкло.
— Стъкло от вулкан ли? Виж ти! Как вулканът прави стъкло, Джак?
Ами ако Сесил и Карл все пак дойдеха тук, какво щеше да прави той? Тогава вече щеше да загази здравата.
— Джак!
— Не знам, Дейвид.
— Пък аз си мислех, че знаеш всичко.
— Не, не знам всичко.
Дейвид отново спечели играта и двамата подредиха пионките върху квадратчетата.
— Завчера, когато ми се пишкаше, ти каза, че няма нищо лошо да пишкам навън, само да не ми ставало навик.
— Да.
— Пишкахме и двамата.
— Да.
— А мама пък…
— Значи си казал на майка си.
— Разбира се.
— Страхотно — изсумтя Джак.
— Мама каза същото като теб. Че ако ми се пишка много, може да пишкам и навън, но само ако нямало жени.
— Добър съвет ти е дала. Слушай майка си — отбеляза Джак и отново загуби.
— Попитах я дали и моето пишле ще стане голямо като твоето.
Джак вдигна рязко глава.
— Моля?
— Тя каза, че ще стане, но първо трябвало да порасна.
— Това какво е?
— Не се нрави на ударен, Джак, знаеш — завъртя очи хлапето. — Твоето пишле.
— Не, не това — рече Джак и вдигна ръка да му покаже да мълчи. — Чух нещо.
— Колата на мама.
Мъжът и момчето се завтекоха през мокрото помещение към задната врата. Дейвид бързаше, защото мислеше, че си е дошла майка му. Джак пък бързаше, защото смяташе, че не е тя.
Но наистина бе колата на Ана. Момченцето изприпка надолу по стълбите, като говореше и едновременно с това правеше знаци.