Въпреки това се бе сторила на Джак мека и въздушна, тънка и претънка. Докоснеш ли я, сякаш ще се стопи в ръката ти, както захарният памук се топи в устата. Под нощницата Ана май беше гола.
Сутринта Джак не бе имал време да мисли дълго за тази нощница: на телефона го бе чакала дежурната медицинска сестра от болницата, която му беше съобщила, че животът на Делри е в опасност, после пък Дейвид бе разлял млякото, а Ана беше хукнала към града. През целия ден Джак беше затънал до гуша в работа, бе наглеждал Дейвид и бе вършил другите неща из фермата, че да си позволи лукса да се отдава на спомени за нощницата на Ана.
Сега обаче си представи тялото на младата жена, така както го помнеше от черно-бялата снимка, изпъкнало под прилепнатата по краката й, мокра от росата рокля. На тази снимка Ана изглеждаше някак крехка, сякаш молеше за закрила. Кожата й бе нежна и гладка на фона на косматите крака и гърди на Джак. Тогава в кабинета той бе изпитал усещането, че е горила, надвесила се над пеперуда.
Сега се чувстваше, горе-долу, по същия начин. Бе застанал само на педя от Ана и усещаше как с всяка глътка въздух гърдите й се издигат и снишават. Бе достатъчно някой от двамата да направи и най-малкото движение, за да се притиснат един о друг. Дори не бе нужно и движение: беше достатъчно Джак да се наведе още малко.
С всяка друга жена нямаше да му мисли много-много. Щеше да се остави да го направлява инстинктът. Щеше да знае кога е дошло времето да я помилва. Къде да сложи длани, как да я пипне, кое да погали, къде да целуне, кога да започне да сватя дрехите. Знаеше протокола. Вечер отвеждаше в леглото си непознатите жени, които го харесваха, а сутрин се разделяше с тях, за да ги остави физически освежени и емоционално опустошени.
Но при Ана тези правила не важаха. Нея Джак познаваше. Знаеше какъв е животът й, знаеше колко уязвима е тя тази вечер, знаеше и че по-късно ще го мрази, ако сега той се възползва от възможността.
Пък и желанието му не бе някаква моментна приумица, то не го беше споходило изневиделица. Беше го обзело още първия път, когато Джак беше зърнал Ана, и оттогава ставаше все по-голямо. Дни наред той бе отказвал да си го признае — беше си затварял очите за него дори когато беше работил в ограденото пасище и бе забелязал как младата жена го наблюдава от задната врата, дори и след като бе осъзнал, че случката в конюшнята има някакво значение и за нея. Това го ласкаеше, но той нямаше намерение да подклажда тези чувства, защото… ами защото нямаше да остане дълго тук.
И защото не беше баща на Дейвид.
Но онова, което го възпираше най-много, беше Делри. Джак знаеше какво е изпитвал старецът към Ана… Не, това просто не можеше да се случи. Нямаше да се случи. За нищо на света. Дори и Ана да направеше първата стъпка.
Но Делри вече не беше сред живите и на Джак му се искаше неудържимо да я докосне. Ала не го направи. Защото след това имаше две възможности. Ана или щеше да му отвърне със същото и двамата да се отдадат на зашеметяващ секс. Или щеше да му каже да не я пипа с мръсните си лапи и да му посочи вратата.
И в двата случая Джак щеше да се чувства пълен негодник.
Затова и махна длани от раменете й. Всъщност те сякаш сами се плъзнаха надолу по ръцете й чак до китките, после той ги дръпна и отстъпи крачка назад. Ана вдигна глава. Гърлото му беше пресъхнало, но Джак все пак събра сили да изрече:
— Прибирай се вътре!
Ана явно усети от изражението му, че наистина е най-добре да влезе, че ако остане дори и миг, ще наруши някакво крехко равновесие, че за броени секунди всичко може да се преобрази и ако тя не го желае, трябва начаса да си тръгне.
Двоуми се само миг, сетне отстъпи встрани и влезе в къщата.
Джак я изпроводи с поглед и прошепна в мрака:
— Делри, ти беше много по-достоен мъж от мен.
30
— Какво го прихваща? — попита Кони Скагс, сгушила се в единия край на задната седалка в автомобила.
Майрън се бе свил в другия край. Между предната и задната седалка имаше съвсем малко място и той се чудеше къде да дене дългите си крака — коленете му почти опираха в брадичката.
— Сърди ли се нещо или просто си е смахнат?
Сесил отвърна, като гледаше в огледалото за обратно виждане:
— Не се притеснявай, миличка, малко по-различен е от останалите. Но Карл каза, че веднъж да му свикнеш, и вече не ти прави впечатление. Нали, Карл?
— Да.
Карл седеше до него на предната седалка, вдигнал рамене, така че яката на ризата му стигаше едва ли не до ушите и почти не му се разбираше какво казва.