— Кой е господин Бейли?
— История. И той, и бабичката му, и онази дебеланка, сестра й — поясни Карл. — Всъщност всичко е история. Лично мен ме интересува само бъдещето. Тепърва ще правим какви ли не планове, братле. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Божичко, то си било хубаво на свобода!
— Разбира се, че е хубаво, Карл — заприглася и Сесил. — Друго си е, когато братя Хърболд отново са заедно и могат да се разгърнат.
— Гладен съм. Ти можеш ли да готвиш? — обърна се Карл към Кони.
— Наяж се с лайна и легни на слънце.
Карл отново прихна и потупа Сесил по рамото.
— Я каква устата била. И умът й е пъргав. Не се учудвам, че си падаш по нея!
Нищо друго не съживява традициите така силно, както смъртта. Дори и покойникът да е изпаднал в немилост пред Бога и хората, обичаите се спазват до най-малките подробности. Кончината на Делри Корбет не остана незабелязана за хората, сред които той беше живял.
Сутринта след смъртта му местният вестник помести некролог с данните, които от името на Ана, Марджори Бейкър беше предоставила на редакцията Комитетът на доброволците към църквата се нагърби да осигури храната за помена, чието приготвяне възложи на жени, които Ана познаваше само по лице. Те се притесняваха да разговарят с човек, който не е в състояние да им отвръща — идваха в къщата с тенджери, сладкиши, купи, пълни с пържено пиле и бут, оставяха ги и бързаха да се сбогуват любезно.
Делри беше погребан без много шум между жена си и сина си. Само възрастните спазваха погребалните ритуали, но пак те помнеха случая с Патси Маккоркъл и това, че покрай непоправимите си синове и Делри е свързан с него. Така вината го последва и в гроба.
Приживе Делри имаше малко приятели. Особено през последните няколко години беше странил от хората и си бе наложил нещо като доброволно отшелничество. Затова и на опелото в параклиса към погребалното бюро дойдоха малцина — само онези, които му бяха лично задължени. Още по-малко последваха катафалката и присъстваха на самото погребение на гробищата.
Ана, която седеше заедно с Дейвид под сенника, вдигна очи и погледна шепата хора, дошли да отдадат последна почит на свекър й. Сред тях бяха неколцина негови приятели, с които той бе играл домино. Ана с изненада съгледа и един приятел на Дийн, когото не беше срещала от неговото погребение.
След смъртта на мъжа й Делри прекъсна всякаква връзка с тези младежи, които също скърбяха по Дийн, и на Ана това й се беше струвало несправедливо. Чак след време проумя, че Делри се е чувствал застрашен от тях. Не е искал да идват в дома му не само за да не му напомнят за Дийн, но и за да не бъдат близо до Ана. Гледал е на всеки мъж като на човек, който би могъл да хвърли око на младата жена, тоест като на свой съперник.
Марджори Бейкър беше единствената й вярна приятелка, която дойде и на гробищата. Нямаше го дори Джак Сойър. Беше се извинил с думите, че щял да бъде по-полезен, ако отхвърлел малко работа във фермата, отколкото ако дойдел на погребението, а и нямал подходящи дрехи. Но Ана се съмняваше, че това е истинската причина за отсъствието му.
Всъщност според нея беше все едно.
След последните думи от проповедта отчето затвори Библията и дойде при младата жена.
— Ще се моля за вас и Дейвид.
Тя му благодари с помощта на Марджори и така опелото приключи.
И в параклиса, и на гробищата Дейвид бе необичайно смълчан и както никога, кротък. Вероятно беше потиснат от странните приглушени гласове и тихата музика на органа, от цветята и мъждивата светлина, от ковчега, отрупан с жълти хризантеми.
След опелото Ана приклекна, каза му, че е време да си тръгват, и го попита дали иска да се сбогува с дядо си. Момченцето погледна ковчега и като че ли за пръв път направи връзка между странния обред, на който току-що беше присъствало, и дядо си. Дейвид явно проумя, че смъртта е нещо, от което връщане няма, оброни главица върху рамото на майка си и се разплака. Тя го притисна до себе си. Не го прикани да си тръгват, остави го да си поплаче на воля и да си излее мъката.
Накрая детето вдигна глава и прокара ръчица под носа си, за да се избърше.
— Готов ли си да тръгваме? — попита го майка му със знаци.
— Може ли да обядваме в „Макдоналдс“?
Ана се усмихна през сълзи и се съгласи. Хванати за ръце, те тръгнаха към лимузината, осигурена за близките. Но за беда, тъкмо преди да се качат, на пътя им се изпречи Емъри Ломакс.
Той си помисли, че е роден под щастлива звезда. Как иначе можеше да обясни този невероятен късмет! Той беше галеник на ангелите, на добрите феи, на елфите и нимфите! Който бдеше над него, определено правеше всичко възможно да му върви като по вода.