— След пет минути.
През това време Джак си среса с четката косата и си преоблече ризата. Дори си сложи малко лосион за след бръснене. Колкото и смешна да му се стори тази подготовка, той не се винеше: не помнеше скоро някой да го е канил на вечеря.
Когато Ана и Дейвид се върнаха от погребението, Джак се беше покатерил на стълбата и се опитваше да разруши няколкото лястовичи гнезда под стряхата на къщата. С пъргавост, на която човек можеше само да завижда, Дейвид изскочи като стрела от колата веднага щом майка му удари спирачката.
— Джак, Джак, какво правиш? Може ли и аз? Ходихме в „Макдоналдс“.
Джак слезе от стълбата.
— Сигурно е било много хубаво.
— Да. Може ли да се кача и аз?
— Може, но на ниското. Внимавай.
Ана не бе така бодра, както синът й. Беше слязла бавно от автомобила и тръгна така, сякаш е облечена не в черна траурна рокля, а в метални доспехи. Очите й бяха скрити зад тъмните очила, но пак личеше, че лицето й е пребледняло и изопнато.
— Как си? — попита Джак.
Ана му показа със знак, че е добре.
— Не си почивала като хората, откакто преди два дена си дойде от болницата. Защо не полегнеш? Поспи днес следобед. Аз ще наглеждам Дейвид.
Тя направи някакъв знак, който Джак не разбра и затова помоли Дейвид да му го преведе. Момчето се хвана с една ръка за стълбата, а с другата затули очите си от ослепителното слънце.
— Каза, че ти благодаряла, но първо трябвало да се прибера в къщата и да се преоблека.
— Няма да е зле — каза Джак, после хвана малчугана през кръстчето и го свали от стълбата. — Иди да се преоблечеш, а аз ще те чакам тук, за да поработим. Разбрахме ли се?
— Да.
— И да си сгънеш дрешките. Не ги оставяй разхвърляни из стаята.
— Няма.
Дейвид хукна към къщата и затръшна подире си входната врата.
— Жалко, че ние нямаме неговата енергия — отбеляза Джак, след като се извърна отново към Ана.
Младата жена се усмихна подир сина си и кимна. Джак си свали шапката и избърса с носна кърпа челото си.
— Ама че жега! Малко дъжд ще ни дойде добре.
Изтъркани фрази. Не знаеше обаче какво друго да каже. Искаше му се да утеши Ана, ала отдавна бе разбрал, че не бива да навлиза в такива опасни води. Искаше му се да пита и как е минало погребението, но Ана сигурно щеше да отвърне, че ако толкова е искал да разбере, е щял да дойде на гробищата. Реши, че е за предпочитане да не отваря дума и за това. Така не му остана нищо друго, освен да говори недодялано за времето.
Цяла сутрин, докато беше работил във фермата, се беше питал какво да прави. Накрая бе стигнал до извода, че трябва да си тръгне, и то преди Ана и Дейвид да са се върнали от гробищата. Така всичко щеше да мине без излишни усложнения. Без сбогуване. Без обяснения защо ги напуска и най-вече защо изобщо е дошъл при тях. Може би все пак беше редно да им остави прощална бележка, в която да им пожелае всичко добро.
Ако беше умен, щеше да постъпи точно така. Но дявол го взел, сърце не му даваше да се вдигне и да си тръгне в деня, когато те са погребали Делри. Братя Хърболд имаха зъб на Делри, но това, че той е починал, съвсем не значеше, че Ана и момчето вече са вън от опасност. Джак не можеше да си тръгне току-така. Бе длъжен да остане, докато не заловят Сесил и Карл.
„Да де, но за какъв дявол се пръскаш с лосион за след бръснене и приемаш поканата й за вечеря!“, скастри се той, докато влизаше в къщата през задната врата — толкова се беше залисал, че се спъна в прага и насмалко да си счупи врата.
Дейвид редеше масата в кухнята. Ана, която също изглеждаше развълнувана, сновеше напред-назад и слагаше подносите и купите с храната по старинния бюфет. Посочи на Джак да си вземе от нещата и му подаде една чиния.
Той бе смаян колко щедри са хората, с които Делри дори не е бил приятел. Самият Джак никога не бе имал такива състрадателни съседи. Сипа си от картофената салата и киселите краставички, печения фасул и шпикования печен бут и си спомни за смъртта на майка си.
Беше израсъл в Бейтаун от другата страна на залива, точно срещу Галвестън. Майка му работеше по десет и повече часа на ден в едно ателие за химическо чистене, за да свързва някак двата края. Вечер, щом се прибереше, хапваше надве-натри и си лягаше, понякога и плачеше, докато заспи. Един от най-ранните спомени на Джак беше колко безпомощен се е чувствал, че не може да помогне на майка си в нейното отчаяние.
В неделя, единствения й почивен ден, тя ставаше късно, ходеше на пазар, чистеше набързо къщата и пак лягаше, за да си отспи за следващата работна седмица. Тази потискаща монотонност не им оставяше много време за забавления. Борбата за оцеляване поглъщаше почти цялото им съществувание.