— Услуга ли?
Тя бе подчертала „лична“ услуга. Не го молеше просто да свърши нещо във фермата, както би постъпила с наемен работник. Прилагателното отпращаше молбата й в друга категория — личната. Джак се прокашля.
— Разбира се, че ще ти помогна, стига да мога.
Младата жена затрака по клавиатурата. Джак прочете:
Бих искала да ти направя снимка.
Джак се засмя облекчено. Или може би разочаровано? И той не беше сигурен.
— Искаш да ми направиш снимка ли? Защо? Откъде ти хрумна?
Ана стана от стола и донесе от библиотеката фотоалбум с кожена подвързия, но не онзи, който вече му беше показвала. Сложи го пред него и зачака нетърпеливо той да го отвори.
Първата фотография върху черния лист беше на няколко дечица, които залисани си играеха под една пръскачка на моравата. Слънцето блещукаше в струйките вода и се отразяваше в локвите, където припкаха децата. Както и в другите фотографии на Ана, и тук най-интересен беше контрастът между светлина и сянка. Тя бе запечатала върху хартията неподправената радост, каквато могат да изпитват само невръстни малчугани, още не вкусили от тревогите на зрелостта.
За фон на следващата фотография служеше груба дъсчена стена. Пред нея седяха двама старци, които бяха обърнати един към друг и играеха върху преобърнат варел на домино. Белите точици се открояваха върху фона на черните плочки. Единият от мъжете беше чернокож, другият — бял.
После имаше снимка на ръцете на работник. Само ръцете, нищо друго. В едър план. Покрити с пръст. С начупени нокти, под които се бе събрала мръсотия, и напукана кожа. И тези ръце държаха съвършена бяла роза.
Жена, седнала на дървен люлеещ стол на фона на отворен прозорец. Издути от вятъра тънички пердета. Жената държи кърмаче. Свела е глава. Лицето й не се вижда от тъмната коса, паднала върху бялата й гърда. Косата на Ана. Бебето на Ана. Гърдата на Ана.
— Господи, Ана!… Защо… Как… — Джак поклати глава — беше изгубил дар слово. — Защо не правиш професионални снимки? Нищо не разбирам от фотография, но тези тук са добри. Нали? Показвала ли си ги на някого, който би могъл да ги използва? — Отново започна да отгръща страниците в албума и да разглежда повторно фотографиите. — Достойни са за първите страници на вестниците. Всяка казва нещо. Нещо важно… фотографиите ти са много хубави, за да ги държиш по албуми. Хората трябва да ги гледат и да им се радват.
Явно щастлива от похвалите, Ана се обърна към компютъра.
Мислех да ги продам за плакати. За картички.
— Да. И защо не си го направила? Какво е станало?
Младата жена се усмихна тъжно, сви рамене и продължи да пише:
Обстоятелства. Болестта на Дийн. После Дейвид. После…
Джак я хвана за ръцете и я спря.
— Делри не те е насърчавал, затова си занесла фотоапарата на тавана и си се опитала да забравиш за него.
Да — потвърди със знак Ана. После написа, за да му обясни: — Опитах се да забравя, но безуспешно, фотографията все още е тук — долепи тя свита на юмрук ръка до сърцето си. — Ако не бях глуха, ако можех да се изразявам другояче, може би нямаше да я обичам толкова много. Но ми се ще да кажа много неща и това е най-добрият начин да го направя. Искам да започна отново. Този път ще опитам и да продавам фотографиите си. Най-малкото да ги показвам и на другите.
— Браво на теб!
Първо трябва да събера по-голяма колекция. Сигурно ще ми отнеме месеци, че и година, за да направя достатъчно снимки, с които да заинтригувам някой купувач. Снимката, на която съм с Дейвид, е последната, която съм правила. Трябва да работя много. Няма да ми е лесно, но ако смятам да се заема отново с фотография, сега е моментът. Ще ми позволиш ли да започна с теб?
— Съгласен съм с всичко, което каза. Точно сега е моментът. Имаш талант. Това е очевидно. Само ще го пропилееш, ако още сега не запретнеш ръкави. Но щом тази колекция е толкова важна, защо, за Бога, ще започваш с мен?
Имаш интересно лице — написа тя на компютъра.
— Интересно е лицето и на брадатата жена в цирка. Няма да снимаш и нея, нали?
Говоря ти сериозно! Лицето ти изразява безброй чувства.
Той се засмя.
— Изразява, че трябва да си прегледаш очите.
Но Ана продължи да се взира в лицето му. След малко той спря да се смее. Спря дори да се усмихва. Защото младата жена обърна стола и се премести на самия край на седалката. После вдигна ръце и обхвана с длани лицето му. Допирът беше съвсем лекичък, кожата й почти не се усещаше, но Джак имаше чувството, че някой е сложил върху страните му нажежени до бяло дамги.