Позвъни на вратата и след като не му отвори никой, отстъпи две крачки и надзърна през прозореца на хола. По телевизията даваха някаква комедия. Гледаше я само внукът на Делри, но когато се взря, Ези забеляза, че момченцето спи. Не се беше събудило и от звънеца.
Ези чу приближаващи се стъпки и пак застана точно под лампата на верандата, та да го видят и познаят. Вратата се открехна и в тясната пролука се показа лицето на Ана Корбет.
Той не помнеше кога я е виждал за последно, но явно беше доста отдавна. Беше забравил колко хубава е младата жена, особено сега, когато страните й бяха поруменели. Помнеше я от ученичка — с тънички дълги крака и огромни сини очи. Очите й си бяха все така големи и сини, виж, краката й обаче вече не бяха тънки като клечки.
— Добър вечер, госпожо Корбет — рече Ези и допря пръсти до периферията на шапката си.
Тя го позна, отвори широко вратата и отстъпи гостоприемно встрани.
— Благодаря — рече Ези и след като влезе в антрето, свали шапката си, като крепеше с другата ръка станиолова чиния. — Ние с госпожа Хардж ви изказваме съболезнованията си за Делри.
Ана кимна и му благодари с устни и със знак.
— Извинявайте, че не успях да дойда на погребението. Бях зает.
Смазан от отказа на Фостър, потиснат от празната къща, която си беше точно отражение на живота му, той се беше самонаказал допълнително, като се бе върнал на мястото, където навремето бе издъхнала Патси Маккоркъл.
Същата непоносима жега, същите хапещи насекоми, същата ленива река, същото отчаяние. Дълго бе седял на изкорубения дънер, бе размазвал мравките и комарите, беше отпивал от шишето газирана вода, която се беше стоплила в ръката му, и си бе повтарял, че би дал всичко на този свят, само и само да върне часовника двайсет и две години назад.
Искаше да знае какво се е случило на момичето. Само това. Нищо повече.
Вече не си мечтаеше човекът, който я е убил, да си получи заслуженото. След толкова време наказанието сигурно бе станало безпредметно. Ези не беше тласкан и от желанието да отмъсти. Случката бе наложила отпечатък върху него и семейството му и това бе предостатъчно той да търси мъст, но беше готов да си остане неовъзмезден, стига да разбереше обстоятелствата, при които момичето е починало, и кой в крайна сметка го е убил.
Ези не искаше нищо друго, освен да узнае истината, за да умре в мир.
— Но все пак ви нося тази лазаня — каза той сега на Ана Корбет и й подаде притеснено чинията. — Жена ми щеше да дойде лично, но за жалост е при сестра си в Абилин. Изказва своите съболезнования на вас и на момчето.
Нямаше представа доколко младата жена го разбира. Навремето родителите й бяха предпочели да не я пращат в пансион за глухи и я бяха записали в обикновено училище, където тя бе посещавала часовете заедно с преводачка. Ако се вярваше на хората, била много умна и единственият й недостатък бил, че не чувала.
Ези не бе общувал с хора с увреден слух, ако не се броят неколцината глухи от протестантските енории в окръга, които посещаваха неделните служби в Първа баптистка църква — един човек стоеше отпред и им превеждаше със знаци проповедта. Ези много обичаше да ги гледа как изобразяват със знаци песните. Така химните изглеждаха по-красиви, отколкото в изпълнение на хора. Понякога, докато наблюдаваше знаковия език, имаше чувството, че проповедта върви по-бързо.
Доколкото можеше да прецени, глухите си бяха като всички останали, затова и не проумяваше защо се притеснява толкова тук, в антрето в къщата на Ана Корбет. Не знаеше на какво се дължи това, дали заради повода, по който бе дошъл, или заради недъгавостта на младата жена.
Може би все пак заради смъртта на Делри — Ези обикновено преотстъпваше задължения като това на Кора. Безброй пъти беше помагал да взимат проби от петната кръв по магистралата и да слагат в найлоновите чували с ципове онова, което е останало от някой Хенри, Джо или Сузи. Бе съобщавал на семействата тъжната вест. Дотук, с изпълнението на служебния му дълг, свършваха и неговите задължения. Оттук нататък с всичко се заемаше Кора, която ходеше по помените и погребенията.
Днес сутринта, когато беше научила по телефона, че Делри е починал, тя бе попитала:
— Много хора ли имаше на погребението?
— Не съм ходил на погребението.
— Ама защо? Поне занесе ли нещичко у тях?
— Да занеса нещичко ли? — повтори Ези като последния глупак.
Бе споменал за кончината на Делри Корбет колкото да запълни леденото мълчание по телефонната линия. Тази смърт му послужи за оправдание да звънне на жена си, макар че искаше само да чуе гласа й, да види в какво настроение е, да я помоли да се прибере. А Кора веднага се бе възползвала — явно й се говореше за всичко друго, но не и за това, че са се разделили.