В три часа вятърът се обърна, тихо задуха от залива към сушата и донесе мириса на всякакъв вид водорасли. По празните места, на Монтерей кърпачите на мрежи оставиха совалките си и свиха цигари. Из улиците на града пълни дами, в чиито очи се криеше онази умора и мъдрост, които човек така често вижда в очите на прасетата, влизаха в мощни автомобили и се понасяха към морето и към чашите с джинфиз в хотел „Дел Монте“. На улица Алварадо шивачът Хуго Мачадо сложи върху вратата на магазина си бележка с надпис „Ще се върна след пет минути“ и се прибра в къщи за целия ден. Боровете се поклащаха бавно и сластно. От стотици кокошарници кокошките с кротки гласове се оплакваха от злата си съдба.
Пайлън и Пабло седяха под кастилската роза в двора на Торели, безмълвно пиеха вино и предоставиха на следобеда да ги отвлича в мудна леност.
— Добре е, че няма да занесем два галона с вино на Дани — каза Пайлън. — Той е човек, който не знае мярка в пиенето.
Пабло се съгласи.
— Дани изглежда здрав — каза той, — но всеки ден чувам да умират тъкмо такива хора. Я си спомни Рудолфо Келинг! Спомни си Анджелина Васкес!
Реализмът на Пайлън постепенно взе връх.
— Рудолфо падна в каменоломните до Пасифик Гроуф — забеляза той с лек упрек в гласа, — Анджелина се отрови с развалена сардела. Но — продължи добродушно той — аз разбирам какво искаш да кажеш. Има много хора, които са умрели и от недостатъчно пиене на вино.
Целият Монтерей постепенно почна инстинктивно да се подготвя за нощта. Мисис Гутиерес наряза люти чушлета в своята енчилада. Рупърт Хоган, питиепродавецът, наля вода в джина и го остави настрана, за да го сервира след полунощ. После си сложи малко черен пипер в своето вечерно уиски. В танцувалния салон на Ел Пасео Булет Розендал отвори кутия бисквити и ги нареди като груба кафява дантела върху чиниите от официалния сервиз. Дрогерията „Палас“ прибра навесите над витрините си. Една малка група от хора, прекарали следобеда пред пощата в разговори с познатите си, се отправи към гарата да посрещне делмонтския експрес, който идеше от Сан Франциско. Преситените чайки се дигаха от консервните фабрики и полетяха към крайбрежните скали. Пеликани в редици заскачаха упорито над водата, за да прекарат там нощта. В рибарските лодки италианците навиха мрежите си на големи макари. Малката мис Алма Алварес, която беше на девет-десет години, положи своя дневен букет от розов здравец пред изображението на света Богородица върху външната стена на църквата „Сан Карлос“. В съседното методистко село Пасифик Гроуф женското християнско въздържателно дружество се срещна на чай и разговори и изслуша една ниска дама, която описваше силно и картинно пороците и проституцията в Монтерей. Тя смяташе, че трябва да се излъчи комитет, който да посети тези места, за да види точно в какво ужасно състояние са те. Те бяха проучвали това състояние толкова често, че сега се нуждаеха от нови факти.
Слънцето отиваше на запад и доби оранжева руменина. Под розовия храст в двора на Торели Пабло и Пайлън привършиха първия галон с вино. Торели излезе от дома си и премина през двора, без да съгледа своите стари клиенти. Те почакаха, докато той се изгуби по пътя към Монтерей, след това влязоха в къщата и със съвършено умение изкопчиха по една вечеря от мисис Торели. Те я потупваха отзад, наричаха я „сладко патенце“, позволяваха си малки ухажорски свободи с личността й и накрая я оставиха, поласкана и леко разрошена.
Сега вече в Монтерей мръкна и светлините се появиха. Кротко заблестяха прозорците. С неоновите си блясъци киното започна да зове: „Децата на ада“… „Децата на ада“… Една малка, но фанатична група от хора, които вярваха, че рибата кълве повече вечер, зае място на студените крайморски скали. Тънка мъгла се провлачи по улиците и се усука около комините, а въздухът се изпълни с приятна миризма на горящи борови клони.
Пабло и Пайлън се върнаха под своя розов храст и седнаха на земята, но не бяха толкова доволни както по-рано.
— Стана студено — каза Пайлън и отпи глътка вино, за да се стопли.
— Да се приберем в къщи, там е топло — предложи Пабло.
— Само че няма дърва за печката.
— Добре де — рече Пабло. — Ти вземи виното и ме чакай на ъгъла.
Пайлън почака около половин час. Той чакаше търпеливо, защото знаеше, че има неща, които дори приятелството не може да отмени. Докато чакаше, внимателно гледаше към улицата, по която бе заминал Торели, защото Торели беше енергичен човек и на него не му минаваха обяснения, дори и да бяха грижливо обмислени и стилно издържани. Освен това си знаеше, че Торели има италиански пресилени и съвсем безпочвени схващания за чисти съпружески отношения. Но Пайлън напразно стоеше нащрек. Никакъв Торели не се прибра внезапно в къщи. След малко Пабло се появи и Пайлън със задоволство и възхищение забеляза, че носи наръч борови клони от склада на Торели.