— На света има много малко приятели като тебе, Дани — каза той. — На малцина е дадено такова щастие да имат приятел като тебе.
Преди Дани да потъне напълно под вълните на приятелството, той направи едно предупреждение.
— Само няма да ми лягате в леглото — заповяда той, — Това е единственото нещо, което ще си е само за мене.
Макар че никой не бе споменал нищо, всеки от четиримата знаеше, че занапред всички ще живеят в къщата на Дани.
Пайлън въздъхна от удоволствие. Свърши се с безпокойствата по плащането на наема; свърши се с отговорността да дължиш пари. Той вече не беше наемател, а гост. В ума си благодари на бога за пожара на втората къща.
— Ние всички ще бъдем щастливи тука, Дани — каза той. — Вечер ще седим край огъня и приятелите ни ще идват на гости. А от време на време все ще имаме по чаша вино, за да пием за приятелството!
Тогава Джизъс Мария, обхванат от безумието на благодарността, направи необмислено обещание. В същност ракията стори това, заедно с нощта край огъня и пържените яйца с чер пипер. Той чувствуваше, че получава големи дарове, и искаше също да се отплати с някакъв дар.
— А от днес нататък — обяви той — наш дълг и наше бреме ще бъде да снабдяваме винаги къщата и Дани с храна. Никога вече няма да оставим гладен нашия приятел!
Пайлън и Пабло погледнаха тревожно, но думите бяха вече казани: красиви и щедри думи. Никой не можеше безнаказано да ги върне назад. Дори Джизъс Мария разбра, след като ги изрече, величието на своето изявление. Те можеха само да се надяват, че Дани ще го забрави.
„Защото — си каза Пайлън, — ако спазваме това обещание, то ще е по-лошо от наем. Ще бъде направо робство.“
— Кълнем ти се, Дани! — каза той.
Те седнаха до печката със сълзи на очи. Обичта, която изпитваха един към друг, беше почти непоносима.
Пабло избърса влажните си очи с опакото на ръката си и повтори думите на Пайлън.
— Ние ще си живеем тука много щастливо — каза той.
7
КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ СЕ ПРЕВЪРНАХА В СИЛА НА ДОБРОТО. КАК ПОМОГНАХА НА БЕДНИЯ ПИРАТ
Много хора виждаха Пирата всеки ден и някои му се смееха, а други го жалеха, но никой не го познаваше добре и никой не се спираше с него. Той беше едър, широкоплещест човек с огромна черна и рошава брада. Носеше дочени панталони и синя риза, нямаше шапка. Като слизаше в града, обуваше обуща. Когато срещаше възрастни хора, очите му почваха да играят встрани и той добиваше скрития израз на животно, което би побягнало веднага, ако не го беше страх да обърне гръб на неприятеля си. По този израз паисаносите в Монтерей разбираха, че неговият ум не беше израснал заедно с тялото му. Те го наричаха Пирата поради неговата брада. Всеки ден хората го виждаха да тика по улиците своята количка с борина, докато я продадеше всичката. И винаги по петите му вървяха в група неговите пет кучета.
Енрике приличаше малко на хрътка, макар и опашката му да беше гъста и мека; Пахарито беше кафяв и къдрав, и това са единствените две неща, които можеха да се видят в него; Рудолф беше куче, за което минувачите казваха: „Това е чисто американско куче.“ Пухчо беше мопс. А сеньор Алек Томпсън — особен вид еърдейл. Те вървяха един до друг зад Пирата, отнасяха се към него с голямо уважение и винаги се грижеха за благополучието му. Когато седнеше да си почине от тикането на количката, те всички се мъчеха да седнат в скута му и да се оставят да им гали ушите.
Някои хора виждаха Пирата рано сутрин по Алварадо стрийт, други го виждаха да цепи борина, трети знаеха, че продава подпалки, но никой освен Пайлън не знаеше всичко, което правеше Пирата. Пайлън знаеше всекиго и всичко за всекиго.
Пирата обитаваше един изоставен кокошарник в двора на една изоставена къща в Тортила Флет. Той би сметнал за нахалство от своя страна да живее в самата къща. Кучетата живееха около него и върху него и на Пирата това се харесваше, защото те го топлеха и в най-студените нощи. Ако краката му бяха изстинали, той трябваше само да ги опре в горещия корем на сеньор Алек Томпсън. Кокошарникът беше толкова нисък, че Пирата трябваше да пълзи вътре по ръце и крака.
Рано сутрин, преди да съмне, Пирата изпълзяваше от своя дом-кокошарник, а кучетата го следваха с наежени козини и кихаха от студения въздух. Тогава цялата група слизаше в Монтерей и се хващаше на работа по протежението на една от уличките. Четири или пет ресторанта имаха задни входове към тази уличка. През всеки от тях Пирата влизаше в кухните на ресторантите, топли и изпълнени с миризмата на храна. Готвачите ръмжаха, но навсякъде му слагаха пакети с отпадъци в ръцете. Сами не знаеха защо го правят, но го правеха.