Щом Пирата обиколеше всички входове и напълнеше ръцете си с пакети, той се качваше обратно до Монроу стрийт, влизаше в едно празно място, а кучетата възбудено се струпваха около него. Тогава отваряше пакетите и нахранваше кучетата. За себе си вземаше по резен хляб или парче месо от всеки пакет, но не избираше най-доброто. Кучетата седяха около него, облизваха нервно муцуните си и местеха лапи, докато чакаха храната. Те никога не се бореха за нея и това беше много чудно. Кучетата на Пирата не се биеха помежду си, но затова пък се биеха с всичко друго, което бродеше на четири крака по улиците на Монтерей. Беше красива гледка да видиш как петте в група гонеха като зайци фокстериерите и шпицовете.
Докато излапваха всичко, съмваше. Пирата сядаше на земята и гледаше как небето синее в утрото. Под себе си той виждаше шхуните да навлизат в морето, натоварени с дървен материал. Чуваше как камбаната на шамандурата до Китайския нос нежно звъни. Кучетата седяха около него и доглозгваха кокалите. Пирата по-скоро се вслушваше в деня, отколкото го виждаше, защото, докато очите му не се движеха, лицето му изразяваше съсредоточено внимание. Големите му ръце се протягаха към кучетата и пръстите му ласкаво работеха из твърдата козина. След половин час Пирата отиваше до ъгъла на празното място, махаше чувалената покривка от своята количка и изкопаваше брадвата си от земята, където я закопаваше всяка вечер. После закарваше количката до горе и оттам — до гората и намираше някое умиращо дърво, пълно със смола. До обед натрупваше товара за двайсет и пет цента.
Всичко това можеше да се види, но никой не беше в състояние да каже какво правеше той със своя четвърт долар. Никога не го харчеше. През нощта, пазен от кучетата, отиваше в гората и скриваше спечеления през деня четвърт долар при стотици други. Някъде криеше много събрани пари.
Пайлън, този умен човек, от когото не избягваха подробностите от живота на неговите ближни и който изпитваше двойно удоволствие да разкрива всички ония тайни, които лежаха дълбоко загнездени в съзнанието на познатите му, откри съкровището на Пирата по логичен път. Пайлън разсъждаваше така: „Всеки ден този Пират печели четвърт долар. Ако му платят два десетака и петак, той влиза в първия магазин и ги разменя за четвърт долар. Той не харчи никога парите си. Ясно е тогава, че ги крие.“
Пайлън се опита да определи размера на съкровището. Пирата от години живееше по този начин. Шест дни в седмицата той цепеше борина, а в неделя отиваше на черква. Дрехите си вземаше от задните врати на къщите, храната си — от задните врати на ресторантите. Като стигна до по-големите числа, Пайлън дълго се мъчи да ги пресметне, но накрая се отказа.
„Пирата трябва да има най-малко сто долара“ — реши той.
Дълго време размишляваше над тези неща. Но едва след глупавото и възторжено обещание да хранят Дани мисълта за съкровището на Пирата доби наистина лично значение за него.
Преди да се заеме със самия въпрос, Пайлън премина през цял ред дълги и зашеметяващи размишления. Той изпитваше голямо съжаление към Пирата.
„Бедният малък безумец! — каза си той. — Бог не му е дал разсъдъка, който би трябвало да има. Този беден малък Пират не може да се грижи за себе си. Защото вижте го как живее в мръсотията на оня стар кокошарник! Храни се с отпадъци, годни само за кучетата му. Дрехите му са изтъркани и парцаливи. И тъй като не му достига ум, той си крие парите.“
След като обоснова по начало съжалението си, Пайлън продължи към решението, което искаше да вземе.
„Ще бъде ли достойно — помисли си той — друг да се погрижи за него, след като сам той не може да го стори? Да му се купуват топли дрехи, да му се дава човешка храна. Но — припомни си той — аз нямам пари, за да направя тези неща, макар и да ми се ще от все сърце! Как ще могат тогава да се извършват всичките тези добрини?“
В този миг той вече се приближаваше до някъде. Като котка, която цял час се е примъквала към врабчето, Пайлън беше готов за своя скок.
„Сетих се! — възкликна мисълта му, — Ето как ще стане това! Пирата има пари, но, не му стига умът да ги използува! А аз имам ум. Ще му предложа моя ум, та да си служи с него! По своя воля ще му дам моя ум. И това ще бъде добрината, която ще сторя на този малък безумец!“
Това беше една от най-хубавите логични постройки, които Пайлън някога бе изграждал. Обзе го стремежът на художника да покаже своята творба пред публиката. „Ще кажа на Пабло“ — помисли си той. Но се запита дали би трябвало да го прави. Пабло беше ли напълно честен? Не би ли се изкусил да употреби част от тези пари за свои цели? Паилън реши да не рискува поне засега.