— Опита ли се да го убедиш с добро? — попита Дани.
— Да. Но напразно.
Накрая не Друг, а Джизъс Мария, този човечен мъж, намери изхода.
— Мъчно ще бъде да се следи, докато живее в кокошарника — каза той. — Но я си помислете, че живее тука с нас! Той или ще проговори пред нашата доброта, или пък ще е по-лесно да узнаем къде ходи нощем.
Приятелите дълго обмисляха това предложение.
— Понякога нещата, които му дават в ресторантите — промълви Пабло, — съвсем не са за изхвърляне. Веднъж го видях с една пържола, от която липсваше само малко месо.
— Трябва да е събрал към двеста долара — обади се Пайлън.
Дани изказа едно възражение:
— Но тия кучета!… Той ще докара със себе си и кучетата!
— Те са много добри кучета-рече Пайлън. — Слушат го напълно. Ти можеш да начертаеш един кръг и да кажеш: „Дръж си кучетата вътре в тоя кръг!“ Той ще им каже и те ще си стоят в кръга.
— А друг път видях Пирата с почти половин кейк, и кейкът беше само малко полян с кафе — продължи Пабло.
Въпросът беше уреден. Приятелите се обединиха в комитет и комитетът посети Пирата.
Беше твърде тясно в този кокошарник, когато всички се вмъкват вътре. Пирата се опитваше да прикрие щастието си, като говореше с груб глас.
— Напоследък времето нещо не беше хубаво — рече той, за да поддържа разговора. — Няма да повярвате, че един път намерих във врата на Рудолф кърлеж, голям колкото гълъбово яйце.
Като всеки домакин и той се изказа с пренебрежение за своя дом.
— Малко е тесен — каза той. — Не е удобно място да ти идват на гости приятели. Но пък иначе е топло и уютно, особено за кучетата.
Тогава Пайлън взе думата. Той каза на Пирата, че това безпокойство по него просто мори приятелите му, но ако той дойде да живее заедно с тях, тогава те отново ще могат да спят спокойно.
Това падна като гръм от ясно небе за Пирата. Той се взря в дланите си. После погледна кучетата за подкрепа, но те не отговориха на погледа му. Най-сетне той изтри щастието от очите си с опакото на дясната ръка и изтри ръката в голямата си черна брада.
— А кучетата? — попита меко той. — Ще приемете ли и кучетата? Вие приятели ли сте на кучетата? Пайлън кимна.
— Да, разбира се, и кучетата. Ще им отделим цял един ъгъл.
Пирата се почувствува много горд. Той се изплаши, че няма да се държи както трябва.
— Вървете си сега! — каза той умолително. — Вървете си сега в къщи, а аз ще дойда утре.
Приятелите му разбраха какво усеща. Те изпълзяха от вратата и го оставиха сам.
— Той ще бъде щастлив с нас — каза Джизъс Мария.
— Бедният самотен човечец! — каза Дани. — Ако знаех, щях да го поканя при нас още от по-рано, дори да нямаше съкровище. В сърцата на всички пламна радост.
Те скоро установиха нови отношения. Дани начерта със син тебешир полукръг в единия ъгъл на всекидневната и това беше мястото, където кучетата трябваше да стоят, докато са вътре. На Пирата се отреждаше същото място, за да спи заедно с тях.
— Петимата мъже и петте кучета поизпълниха къщата, но още от самото начало Дани и приятелите му разбраха, че тяхната покана към Пирата им е била внушена от оня бдящ и милосърден ангел, който се грижи за тяхната съдба и ги пази от зло.
Всяка заран, дълго преди да се събудят приятелите,. Пирата ставаше от своя ъгъл и следван от кучетата, обикаляше ресторантите и пристанищните складове. Той беше такова същество, че всеки изпитваше топлота към него. Пакетите му постоянно наедряваха. Паисаносите получаваха неговите дарове и с радост ги използуваха: прясна риба, парчета торта, цели резени твърд хляб, месо, което беше леко зеленясало покраищата, но с малко сода се оправяше напълно. И започнаха наистина да живеят.
Това, че те приемаха подаръците му, трогваше Пирата повече от всичко друго, което би могло да бъде направено за него. Очите му светваха от обожание, щом ги видеше да нагъват донесената храна.
Вечер, когато седяха край печката и обсъждаха събитията в Тортила Флет с лениви гласове на наситени божества, погледът на Пирата се насочваше от уста на уста и неговите устни мърдаха, шепнейки думите, които приятелите му казват. Кучетата с ревност се притискаха в него.
Това са моите приятели — си казваше той нощем, когато къщата беше в мрак, а кучетата се свиваха близо до него така, че да му е топло цяла нощ. Тези хора го обичаха толкова, че от безпокойство не го оставиха да живее сам. Пирата често си повтаряше това, защото беше нещо изумително, нещо невероятно. Неговата количка сега стоеше в двора на Дани, всеки ден той цепеше своята борина и я продаваше. Но Пирата толкова се страхуваше, че може да пропусне някоя дума, която приятелите му ще кажат вечерта, толкова се боеше да не би да не бъде там, за да погълне потока на тази топла и сърдечна дружба, че от няколко дни вече не беше посетил своето съкровище, за да добави в него новоспечелените монети.