Приятелите му бяха добри с него. Отнасяха се нежно и внимателно, но винаги едно око оставаше да го следи. Когато тикаше количката си в гората, един от приятелите му вървеше с него и сядаше на някое повалено дърво, докато той работеше. Когато слизаше в дерето — последното нещо, което вършеше вечер, — Дани, Пабло, Пайлън или Джизъс Мария му правеха компания. И нощем трябваше да бъде съвсем тих, за да се измъкне без някоя сянка подире си.
Една седмица приятелите само наблюдаваха Пирата. Но най-после бездействието ги умори. Те обаче знаеха, че да действуват пряко, е невъзможно. И така една вечер се постави на обсъждане въпросът за рисковете, които лежат върху скритите съкровища.
Пайлън започна:
— Аз имах един чичо, страшен скъперник, който криеше златото си в гората. И веднъж, като отиде да го види, то беше изчезнало. Някой го намерил и откраднал. Чичо ми беше стар човек и всичките му пари бяха отишли, затова взе, че се обеси.
Пайлън със задоволство забеляза, че по лицето на Пирата се появи съсредоточен израз.
Дани също го забеляза и продължи:
— Моят вйехо, дядо ми, дето я имаше тази къща, също си заравяше парите. Аз не зная колко имаше, но го смятаха за богат човек, и сигурно трябва да е имал триста-четиристотин долара. Моят вйехо веднъж изкопа дълбока дупка в земята и сложи парите си в нея, после я зарови и посипа отгоре борови листа, като си мислеше, че никой няма да разбере каква е работата, Но когато се върна, дупката беше разкопана и парите ги нямаше.
Устните на Пирата следваха думите му. По лицето му се изписа ужас. Пръстите му се впиха в козината на сеньор Алек Томпсън. Приятелите се спогледаха и за известно време оставиха този въпрос. Те преминаха към любовните изживявания на Корнилия РУИС.
През нощта Пирата изпълзя от къщата и кучетата изпълзяха след него. Пирата безшумно тръгна през гората, като прескачаше със сигурна стъпка храстите и повалените дървета. Пайлън се запрепъва подире му. Но когато бяха изминали може би две мили, Пайлън се заплете в дива лоза. Той спря за миг да си почине и тогава разбра, че всички звуци пред него бяха заглъхнали. Той почака, заслухтя, запълзя наоколо, но Пирата беше изчезнал.
След два часа Пайлън се върна в къщи бавно и уморено. Пирата се беше прибрал и спеше дълбоко между кучетата си. Кучетата дигнаха глави, когато той влезе, и на него му се стори, че за миг му се изхилиха.
На следната сутрин в дерето се състоя конференция.
— Не е възможно да го проследиш — докладва Пайлън. — Той изчезва. Вижда в тъмното. Знае всяко дърво в гората. Трябва да измислим нещо друго.
— Може би един човек не е достатъчен — подхвърли Пабло. — Ако всички го следим, може би все някой от нас ще му хване дирята.
— Нека да продължим разговора довечера — предложи Джизъс Мария. — Сега няма да стигнем до никъде. Една моя позната ще ми даде малко вино — добави той скромно. — Може би ако Пирата пийне малко вино, няма да изчезне така лесно.
Познатата на Джизъс Мария му даде цял галон вино. Какво може да се сравни с щастието на Пирата тази вечер, когато един буркан с вино му бе сложен в ръката, когато той седеше сред своите приятели, сърбаше си виното и слушаше разговора? Такива радости рядко бяха идвали в живота на Пирата. На него му се щеше да притисне тези мили хора до гърдите си и да им каже колко ги обича. Но не биваше да го прави, защото щяха да помислят, че е пиян. На него му се щеше да извърши нещо огромно, за да им покаже обичта си.
— Снощи се разправяхме за заровени пари — поде Пайлън. — Днес пък се сетих за един мой братовчед, който беше много хитър човек. Ако някой на тоя свят знае да крие пари така, че никой да не може да ги намери, това е той. Веднъж той взе парите си и ги скри. Може би вие сте го виждали онзи нещастен бедняк, дето пълзи по пристанището и проси да му дадат главите на рибите, за да си свари чорба от тях. Това е същият този мой братовчед. Някой му открадна заровените пари.
По лицето на Пирата отново се появи безпокойство.
Следваха разказ след разказ, и във всеки какви ли не злини спохождаха онези, които крият парите си.
— Най-добре е да държиш парите при себе си, от време на време да ги харчиш и да даваш по малко на приятелите си — заключи Дани.
Те отблизо наблюдаваха Пирата и по средата на най-ужасния разказ видяха как безпокойството изчезва от лицето му и на негово място се появява усмивка на облекчение. После той си сръбна от виното и очите му заблестяха от радост.