Обикновено той прекарваше половината си време в затвора. През двете години в армията прекара осемнадесет месеца в затвора. И той съвсем не беше доволен от живота във военния затвор. В градския затвор на Монтерей беше свикнал на удобства, имаше другари. В армията не намери нищо друго освен задължителен труд. В Монтерей срещу него се отправяше само едно обвинение: пиянство и нарушение на обществения ред. Обвиненията в армията до такава степен го изумяваха, че изумлението стана негово постоянно душевно състояние.
Когато войната свърши и всички войскови части бяха разпуснати, Големия Джо имаше все още да излежава присъда от шест месеца. Обвинението беше: явил се на пост в пияно състояние. Ударил един сержант с газена тенекия. Отричал самоличността си (той не можеше да си я спомни, затова бе отричал всичко), Откраднал два галона с варен фасул и яздил коня на майора извън казармата, без да има отпуска.
Ако не беше подписано примирието, Големия Джо може би щеше да бъде разстрелян. Той се върна в Монтерей дълго след като другите ветерани бяха пристигнали и обрали всички наслади на победата.
Когато Големия Джо се спусна от влака, той беше облечен с войнишка мушама, куртка и чифт сини рипсени панталони.
Градът не се беше променил много, като изключим сухия режим, а сухият режим не засягаше Торели. Джо замени мушамата си за галон вино и тръгна да дири приятелите си.
Истински приятели тази вечер не можа да намери, но затова пък в Монтерей не липсваха всички ония порочни и измамни лекета и харпии, които винаги са готови да привлекат човека в ямата на злото. Джо, който не беше много нравствена личност, не изпитваше отвращение към ямата на злото. Той дори я харесваше.
Преди да мине много време, виното му се свърши, а пари той нямаше; и тогава харпиите се опитаха да извадят Джо от ямата на злото. Но той не пожела да бъде изваден, на него там му беше удобно.
Тогава те се опитаха да го изтласкат със сила. Големия Джо почувствува справедлива и страшна мъка, счупи всички мебели и прозорци, изблъска полуголите момичета, които с писъци изскочиха навън, и тогава, като заключение на всичко това, запали постройката. Винаги е опасно да се предизвиква Джо, защото той не знае мярка.
Най-после един полицай се намеси и го хвана за ръката. Джо Портаджи въздъхна щастливо. Той пак си беше у дома.
След къс процес без съдебни заседатели Джо беше осъден на един месец затвор. Той с наслада се налегна на коженото легло и прекара в тежък сън една десета от наказанието си.
Портаджи обичаше затвора на Монтерей. Това беше място, където човек се среща с хора. Когато останеше за по-дълго време, всички негови приятели влизаха при него и пак излизаха. Времето течеше бързо. Дори му стана малко тъжно, когато трябваше да си върви, но тъгата му бе намалена от мисълта, че е много лесно отново да се върне.
Той с удоволствие би слязъл пак в ямата на злото, но нямаше нито вино, нито пари. Тръгна по улиците да дири своите стари приятели Пайлън, Дани и Пабло, но не ги намери. Полицейският сержант каза, че отдавна не са му попадали подръка.
— Трябва да са умрели — каза Джо Портаджи. Той тъжно закрачи към Торели, но Торели не беше дружелюбен с хора, които нямат нито пари, нито вещи за обмяна, така че не дари Големия Джо с особена утеха; но Торели му каза, че Дани е наследил една къща в Тортила Флет и че неговите приятели живеят с него там.
Големия Джо изпита топло чувство и желание да ги види. Вечерта той закрачи към Тортила Флет да намери Дани и Пайлън. Беше мръкнало и както си вървеше по улицата, срещна Пайлън, който бързаше с делови вид.
— Ей, Пайлън! Аз тъкмо идвах да те видя!
— Здрасти, Джо Портаджи. — Пайлън беше рязък. — Къде се губи досега?
— В армията — отвърна Джо.
Умът на Пайлън явно беше на друго място.
— Аз трябва да вървя.
— Ще дойда с тебе — каза Джо. Пайлън спря и го изгледа.
— Не знаеш ли какво е тази вечер? — попита той.
— Не. Какво е?
— Тази вечер е срещу Андреевден.
Тогава Портаджи разбра. Тази нощ всеки паисано, който не е в затвора, броди неуморно из гората. Това е нощта, когато всички заровени съкровища излъчват изпод земята слаб фосфоресциращ блясък. А в гората имаше много съкровища. През последните двеста години Монтерей беше нападан много пъти и всеки път хората заравяха ценности.
Нощта беше ясна. Пайлън беше излязъл от своята сурова делнична черупка, нещо, което му се случваше от време на време. Тази вечер той беше идеалистът, човекът, който раздава дарове. Тази вечер той бе обзет от мисията да върши добро.