— Млък! — рече Пайлън. — Ти ще върнеш същото това одеяло, иначе ще ти строша главата!
Той вдигна шишето, отпуши го и отпи малко, за да успокои възмутената си съвест. След това отново запуши тапата и отказа да даде на Портаджи дори и една капка.
— Като наказание за тази кражба, сега само ти ще копаеш! — нареди той. — Вземай тия инструменти и върви с мене!
Големия Джо заквича като пале и се подчини. Той не можеше да устои на справедливия гняв.
Дълго време търсиха мястото на съкровището. Беше доста късно, когато Пайлън посочи трите дървета в една редица и каза:
— Ето го!
Заопипваха земята и намериха вдлъбнатината. Лунната светлина им помагаше малко, защото тази нощ по небето нямаше мъгла.
След като нямаше сам да копае, Пайлън си създаде нова теория за изравяне на съкровища.
— Понякога парите са в чували — каза той, — а чувалите са изгнили. Ако копаеш право надолу, може да се повреди нещо.
Той щедро начерта широк кръг около вдлъбнатината.
— Сега изкопай наоколо нещо като дълбок окоп, а после съкровището само ще се покаже.
— Ти няма ли да копаеш? — попита Големия Джо.
Пайлън избухна в ярост.
— Да не би аз да съм крадец на одеяла? — викна той. — Да не би аз да крада одеяла от леглото на приятеля си, който ме подслонява?
— Каквото ще да става, това няма да го копая сам — каза Големия Джо.
Пайлън вдигна един от боровите клони, който само преди една нощ бе послужил за направа на кръста. Той зловещо пристъпи към Големия Джо Портаджи.
— Разбойнико! — изръмжа той, — Мръсна свиньо? Неблагодарнико! Взимай веднага тая лопата!
Смелостта на Големия Джо се изпари и той коленичи за лопатата. Ако съвестта на Джо Портаджи беше чиста, той можеше да протестира, но страхът му от Пайлън, въоръжен с една справедлива кауза и парче боров клон, беше голям.
Големия Джо ненавиждаше самото копаене по принцип. Видът на една движеща се лопата му беше крайно неприятен. Целта, която се преследваше — да повдигаш мръсна пръст от едно място и да я слагаш на друго — очевидно беше глупава и безплодна за всеки човек с по-широк поглед върху нещата. Човек може да копае цял живот и да не получи на практика нищо. Реакцията на Големия Джо беше дори още по-проста: той направо мразеше да копае. Беше влязъл в армията, за да се бие, а през цялото време не беше правил нищо друго, освен да копае.
Но Пайлън висеше над него и прясно изкопаният окоп се разгъна около мястото на съкровището. Нямаше смисъл да се оплаква от глад, болести или прилошаване. Пайлън беше неумолим, кражбата на одеялото стоеше срещу Джо. Колкото и да виеше, да хленчеше и да вдигаше ръце, за да покаже, че са му излезли пришки, Пайлън висеше над него и го принуждаваше да копае.
Мина полунощ, а окопът беше още три фута дълбок. Петлите на Монтерей пропяха. Луната потъна зад дърветата. Най-после Пайлън разреши да се копае навътре, към съкровището. Лопатите пръст сега отхвърчаха по-бавно. Големия Джо беше изтощен. Тъкмо преди да се зазори, лопатата му удари нещо твърдо.
— Ай? — изкрещя той. — Пайлън, стигнахме го! Находката беше голяма и квадратна. Те трескаво закопаха около нея в тъмното, без да могат да я видят.
— Внимавай! — предупреди Пайлън. — Внимавай да не повредиш нещо!
Съмна се, преди да открият какво е. Пайлън долови, че удря на метал и клекна да го види в дрезгавата светлина. Беше доста голям бетонен квадрат. Отгоре му имаше кръгла кафява табелка. Пайлън засрича думите по нея:
„Геодезична служба на Съединените американски щати 1915 година. Надморска височина 600 фута.“
Пайлън седна в дупката и раменете му увиснаха от отчаяние.
— Няма ли съкровище? — плачливо попита Големия Джо.
Пайлън не отговори. Портаджи огледа циментения квадрат и челото му се нагърчи в размисъл. Той се обърна към опечаления Пайлън:
— Не можем ли, да вземем това парче метал и да го продадем?
Пайлън излезе от своята потиснатост.
— Джони Пом-пом намери едно такова — каза той със спокойствието на голямото разочарование. — Джони Пом-пом взе металното парче и се опита да го продаде. За изкопаване на едно такова осъждат на една година затвор. Една година затвор и две хиляди долара глоба.
В мъката си той не искаше нищо друго, освен да се махне от това трагично място. Стана, намери бурени, с които да завие шишето с вино, и тръгна надолу. Големия Джо загрижено заситни след него.
— Къде отиваме? — попита той.
— Не знам — каза Пайлън.
Денят вече блестеше, когато стигнаха до пясъчния бряг, но Пайлън не спря дори и на брега. Той се повлече по твърдия пясък, там, където вълните го миеха, докато МонтереЙ остана далече зад тях и само пясъчните дюни зад плажа и нагънатите вълни на залива останаха свидетели на неговата скръб. Големия Джо седна до него и изпита чувството, че е някак отговорен за мълчаливото му страдание.