Пайлън махна бурените от шишето, отпуши го, отпи дълбоко и понеже скръбта е майка на състраданието, подаде виното на негодника Джо.
— Как само го мислехме! — викна той. — Как мечтите ни тикаха напред! Все си мислех как ще занесем торбите със златото на Дани! Представях си вече как щеше да гледа той! Щеше да се учуди. Дълго време нямаше да повярва. — Взе бутилката от Джо Портаджи и отпи грандиозна глътка. — И сега всичко това изчезна, изпари се в нощта?
Слънцето вече напичаше плажа. Въпреки своето разочарование, Пайлън усещаше, че в него се прокрадва предателско спокойствие, някакво подло желание да открие и добри страни в настоящото положение.
Големия Джо кротко, както си знаеше, беше вече изпил повече, отколкото му се полагаше. Пайлън с възмущение грабна шишето и продължително пи.
— И все пак, подир всичко това — каза той философски, — може би ако бяхме намерили златото, то нямаше да донесе добро на Дани. Той винаги е бил бедняк. Богатството може да го подлуди.
Големия Джо кимна тържествено. Виното все повече намаляваше в шишето.
— Щастието е по-важно от богатството — каза Пайлън. — По-хубаво е да се помъчим да направим Дани щастлив, отколкото да му даваме пари.
Големия Джо кимна отново и си свали обущата.
— Да го направим щастлив, да! Това е то!
Пайлън тъжно се обърна към него.
— Ти си само едно прасе и не заслужаваш да живееш сред хора — нежно му каза той. — Ти, който открадна одеялото на Дани, би трябвало да живееш в кочина и да те хранят с картофени люспи!
От топлото слънце им се приспа. Малките вълни шепнеха по плажа. Пайлън си свали обущата.
— Да си го поделим по братски! — рече Големия Джо и те пресушиха шишето.
Плажът кротко се люлееше, вдигаше се и падаше, сякаш земята диша.
— Ти не си лош човек — каза Пайлън. По Големия Джо Портаджи беше вече заспал. Пайлън си съблече сакото и покри лицето си. След няколко минути и той сладко заспа.
Слънцето пътуваше по небето. Приливът плъзна по плажа, после отстъпи. Ескадрон подскачащи дъждосвирци огледаха спящите хора. Едно скитащо куче ги подуши. Две възрастни дами, които събираха миди, видяха телата им и забързаха в обратна посока, да не би тези мъже да скочат, обхванати от страст, да ги подгонят и престъпно да ги обладаят. Те се сетиха, че е срамота полицията да не прави нищо срещу такива рискове.
— Те са пияни — каза едната.
Другата се вгледа назад към брега, където бяха спящите.
— Пияни свини! — рече тя.
Когато най-после слънцето слезе зад боровете на хълма, който стои над Монтерей, Пайлън се събуди. Устата му беше изсъхнала като стипца, главата го болеше и целият се беше вдървил от коравия пясък. Големия Джо хъркаше.
— Джо — извика го той, но никакъв зов не можеше да стигне до Портаджи. Пайлън се опря на лакът и погледна морето.
„Малко вино ще ми оправи вкуса“ — помисли си той, след което вдигна шишето и не намери нито капка да разкваси изсъхналия си език. После обърна джобовете си с хастарите навън, като се надяваше, че докато е спал, може би е станало някакво чудо, но никакво чудо не беше станало. Имаше едно счупено джобно ножче, за което му бяха отказали чаша вино поне двадесет пъти. Имаше една тапа с въдица за риба, парче мръсен канап, един гвоздей и няколко ключа, които не ставаха на никоя врата. В целия му куп нямаше нищо, което Торели да сметне за ценно, дори и в миг на моментна лудост.
Пайлън замислено погледна Големия Джо.
„Горкият! — помисли си той. — Когато Джо Портаджи се събуди, и той като мене ще има същия лош вкус в устата. Би се зарадвал, ако има малко вино за разкваска.“
Няколко пъти разтърси грубо Големия Джо и когато Портаджи само промърмори нещо и пак захърка, Пайлън пребърка джобовете му. В тях намери едно медно копче за панталон, един малък метален диск, на който пишеше: „Най-добра храна ще получите в ресторанта «При холандеца»“, четири-пет кибритени клечки без главички и малко тютюн за дъвчене.
После седна по турски. Нямаше никаква полза. Трябваше да гние тук на плажа, докато гърлото му отчаяно зовеше за вино.
Той забеляза сукнените панталони на Портаджи и ги пипна с ръка.
„Хубав плат — помисли си той. — Откъде накъде този мръсен Портаджи ще носи такъв хубав плат, когато всичките му приятели ходят с джинси?“
Тогава той си спомни колко зле стояха панталоните на Големия Джо, колко тесни му бяха в кръста, дори когато двете горни копчета оставаха разкопчани, как маншетите с няколко сантиметра не стигаха до глезените.